КРАСОТА и СМЪРТ

 НЕ модерно и НЕ извратено

"Стара" литература - постинг за Gottfried Keller

Поздрав за dreamur
 

"Зеления Хайнрих" на Готфрид Келер
Автора швейцарец, но и германец по дух и същност
Романа е в традицията на гьотевия Вилхелм Майстер - младост, израстване, осъществяване на личността. Роман в който фундаментална тема е живота, грешките, мъдростта, дори пейзажите на Швецария, градовете в Германия и разбира се, любовта!

 Постинга е плод (И ПРЕВОД) от мен и бгроднини (точен и правилен език), като искренно се надяваме повечето посетили го, ДА ПРОЧЕТАТ ТЕКСТА - именно текста, а не изображенията са за нас ПРЕКРАСНОТО!


Божествена и гениална на 10 години

https://www.youtube.com/watch?v=EvRPMQ6w7pg
НЕперфектно нооо популярно

https://www.youtube.com/watch?v=foUrBztgzZA
начало след 0.55

https://www.youtube.com/watch?v=mhVWHDxdd-U
начало след 1.13
 СЪВЪРШЕНСТВО 4.33




..........

 

 Героя Хайнрих в романа разказва:

 
Историята на едно дете живяло по тези места преди повече от 100 години.

 В ъгъла на стената очертаваща гробището, аз открих малка каменна плочица без никакъв надпис; на нея личаха само полуизтрит герб и дата: 1713г.

 Хората наричаха това място могилата на малката вещица и говореха за нея невероятни истории и чудни легенди...

 

Разказаха ми, че тя била учудващо умна и изумително привлекателна независимо от нежната си малка възраст, - тя била само 7-годишна, - и наистина най-опасната вещица. Особено ловко тя прелъстявала големите мъже; можела да ги омагьоса само с един-единствен поглед, така-че те до смъртта си се влюбвали в прекрасното дете и всеки ден били готови да го бранят или влизат в спорове, скандали и борба, за да го защитят.

 

Аз слушах как нейната магия се разпространявала върху гълъби, различни птици, дори влияела на водните твари и дни наред седяла близо до рекичка, където говорила с пъстървите, а тези умни риби се събирали една до друга край брега и весело плували в нейните крачета блестейки с люспите си към слънцето.

 

 Историята:

 

(Момиченцето е обвинено в „заговор” с дявола, то не искало да слуша молитви, криело главата си, запушвало уши, крещяло, че вижда черния човек на катедрата в църквата. Детето било плод на първи неуспешен брак в богато семейство, а след идване на новата мащеха било пратено при суров пастор, за да бъде поправено)

 

Действително в дома на пастора висеше стара потъмняла картина – портрет на странното дете. Това беше момиченце с необичайно крехко телосложение, в бледозелена рокличка, но с пищен кринолин... Нейната стройна и нежна фигурка бе обвита от златна верига, висяща до самата земя... В ръцете си държеше детски череп и бяла роза. Аз никога не съм съзерцавал по-прелестно, по-мило и умно детско личице, от този бледен лик на момиче; то не беше кръгло, а забележимо издължено, в него се бе запечатала дълбока тъга, бляскавите тъмни очи гледаха печално и сякаш молеха за помощ, а на свитите устни играеше едва забележима усмивка, загатваща луквство или болезнена обида. В това лице имаше черти на зрелост и ранна женственост, сякаш тежки страдания бяха оставили своя следа и всеки който погледнеше към нея изпитваше желание да срещне момиченцето, да го приласкае и да го погали. Старите жители в селото си спомняха за нея с топла сърдечност и любов, и в техните разкази суеверния страх се преплиташе с неволно съучастие към бедното детенце.

 

 (Следват части от дневника на пастора, който се наема да прогони злото от момичето)

 

„... После се заех с малката Мерет (Емеренцие) върху която всяка седмица прилагах телесно наказание, като този път реших да бъда по-строг с нея, положих я на пейка и я поучавах със свежа лозова пръчка, тъжно молейки и въздишайки към Всевишния да ми помогне за да завърша моя скръбен труд за благото на посопечната. Малката негодница жалостно крещеше, горко плачеше и смирено после молеше за прошка, но не изостави своята упоритост и посочените от мен псалми не пожела да научи. За това след като й позволих кратка почивка я отправих в карцера – тъмна ниша, в която тя дълго плака и оплаква своята съдба; после притихна и изведнъж в ликуване изпадна... и радостно запя точно тези псалми, които й наредих да научи, но ги пееше непристойно със сутне нотка, като че ли това не бяха благолепни стихове... от което аз заключих... че това са нови проявления сатански”.

 

„От телесните внушения нямаше полза и сега искам да опитам няма ли да й помогне строг пост. Освен това казах на жена ми да й ушие груба и сурова дреха вместо обикновена власеница, и други дрехи не позволявам да си облича, защото друго одеяние на грешница не подхожда пристойно. Опърничавостта й въобще не помръдна на косъм.”

 

„Днес се наложи да отделя момичето от селските деца и строго да й забраня да играе и дори да разговаря с тях, защото тя беше избягала с тях в гората, там се беше къпала св тях и сваляйки власеницата... овесила я на клон, и скачала, и пляскала пред нея съвсем гола, и недйните спътници на дръзки шеги и вироглавство подстрекавала. Приложих телесно внушение/наказание.”

 

„В дома се случи много неприятна сцена. Дойде мелничарския син Ханс, здрав момък, и поиска обяснения за Мерет, - говори, че всеки ден чува викове и плач, и това той така нямало да остави; докато спорех с него, се появи младия учител, този простофил ме заплаши, че ще уведоми властите за моите действия, а виждайки скверната Мерет, целия се разтопи и започна да я гали и целува мило. Учителя ще искам веднага да го задържат и да го пратя на ландфогт-а. До мелничарския син също ще се добера, макар той да е богат, от никой се не бои, и веднага е готов дори да се сбие. Сега вече аз самия съм готов да повярвам на това, което говорят в селото, а именно, сякаш това дете наистина е вещица, но това съждение противоречи на здравия разум. Впрочем, аз съм уверен, че в нея се е вселил сам Сатаната, и съм се нагърбил със задача непосилна.”

 

 (Идва мащехата и принуждават Мерет да държи череп с който да я нарисуват... Художника се смилил над нея, тъй-като тя държала цялата треперейки черепа, живописеца предлага момиченцето да го пусне, а той да го нарисува по памет. Мащехата отказва и задължително държи на своята идея. Художника заменя мъжкия голям, с малко детско черепче, като в другата ръка на момиченцето дава розичка)

 

„Получих нова заповед: всички светски занятия на детето да се прекратят, особено уроците по френски... включително на моята жена е предписано да не я учи на клавикорд от което момичето е много натъжено...”

 

„На третия ден малката Мерет избяга и ние изпитахме голям страх, но днес следобед попаднахме на нейните следи в Бухенло, на върха на хълма, където тя седеше на власеницата си при това съвсем гола и се грееше на слънцето. Косите разпуснати, на главата венец от букови листа... Забелязвайки ним тя се опита да се измъкне, но осъзнавайки голотата си, явно се засрами и започна да навлича власеницата си при което ние без проблеми я заловихме. Сега тя лежи болна в постелята, не е на себе си, защото не разпознава хората и говори несвързано.”

 

„Поолекна й, но тя силно се е променила, през цялото време мълчи и като че ли разума й е объркан. Повикания лекар обяви... че тя може да загуби разсъдъка си и ние трябва да я държим под непрекъснато наблюдение и грижи; той сам предложи да се заеме и обеща да я вдигне на крака, ако болната бъде пренесена в неговия дом. Тук аз се намесих, като намекнах, че вероятно доктора се изкушава най-вече от възнаграждението, което мадем ще трябва да му заплати и за това така представих работата пред нея, както наистина я мисля, че всъщност премъдрия замисел на Твореца е близък до завършека, и колкото по-скоро Той пожелае да я приеме в лоното си, то ние смъртните не сме в сили да го променим, а и би било грешно да го пречим...”

 

(Детенцето обаче по чудо оцелява и след 5-6 месеца записите в дневника следват)

 

„Независимо от своето слабоумие, детето е както ми се струва в добро здраве и дори е направило розови бузки. По цели дни седи в бобовите насаждения, където нито я забелязваме, нито чуваме, и сме я пуснали да се шляе на воля, защото не ни безпокои.

 

Дочух любопитна новост: Мерет си устроила в бобовото поле нещо като своя гостна, където като важна дама приема селските деца, а те й носят плодове, лакомства, които тя заравя в земята като запас. Там е намерен заровен и онзи череп, който изгубихме пир картината на художника и който аз не успях да му върна. Тя също така е примамила врабчета и други птици, причуила ги е да я посещават, от което за мен е нанесла немалка вреда, а аз не мога да стрелям по тях за да не улуча греховницата. За капак на всичко тя се е сдружила с отровна змия, която изпълзяла нейде от храсталака и се загнездила в нейното обиталище; с една дума, наложи се отново да я вземем при нас в дома и да я държим заключена.”

 

 „Мерет отново се промени в лице, побледня и лекаря обяви, че тя е пътник от този свят. Извести родителите.

 

Днес бедната Мерет изскочила от завивките, побягна в грахта и там умря; трябва да е станало преди изгрев, защото установихме, че я няма на утрото, а когато я намерихме на полето, тя лежеше без дъх в малка яма, която сама изровила, и струва ми се, сякаш е искала преди смъртта да се скрие в земята. Тя цялата беше в прах, косите и дрешката влажни и тежки в роса, бузите някак румени и големи, също с капки роса... ябълковия цвят на утрото...”

 

(Подготвят се за погребението...)

 

„... в това време започна усетихме силен вятър, който свистеше сърдито. И небето бе покрито в тъмни облаци, на гробището нямаше жива душа, само нашата скромна процесия... Когхато започнаха да спускат ковчежето в гроба, изведнъж чухме силен крясък и всички ни завладяха страх и ужас, а гробаря хвърли въжето... Нашия лекар реагира на странния вик, бързо измъкна гвоздеите от покрова, надигна капака и нашата покойница оживя, седна, а после умело се измъкна от могилата и ни загледа... а лъчите през пблаците пробиваха и ярко заиграха, докато тя беше с блестяща диадема в косата си като образ на фея или малка елфка... Аз сам от почуда не можех да помръдна от мястото си и в този миг окончателно се уверих, че това е то вещерство. Мерет скоро се изправи и забяга през гробището... толкова бърза и гъвкава като котка, а хората по пътя й се разбягаха по къщите си веднага в ужас залоствайки вратите. Точно в това време в училището завършиха занятията, учениците се изсипаха на улицата, и като видяха бягащата Мерет, вече нищо не можеше да ги удържи: цялата детска тълпасе хвърли да гони момичето, а след тях и учителя...Тя през цялото време беше на 20 крачки пред тях, и не спря докато не стигна Бухенло, където падна въззнак мъртва, а насъбралите се деца се скупчиха около нея като я прегръщаха, галеха, целуваха, но всичко напразно...”

 

(Тялото е прибрано и положено, а на неголяма плоча е изсечен само фамилния герб и надпис Anno Domini MDCCXIII – от Рождество Христово 1713 г.)

 

 

..........

Зеления Хайнрих (всъщност автора Готтфрид Келлер) разказва за срещата си с една млада жена – актриса, в неговите младежки и пуберски очи като великолепна кака

 

... и там в сумрака и зад кулисите, пред мен се въплъти онова видение за което ни говори Фауст. Гретхен точно в този миг се готвеше да излезе на сцената, тя беше дълбоко развълнувана, така дълго и внимател;но изтриваше лицето си с бяла кърпичка, сякаш искаше да скрие следите от сълзи, а след това започна да се гримира и отвреме-навреме да се обръща кратко и отривисто с фрази към тези стоящи зад нея. Тя беше толкова красива, че през цялата вечер, аз не откъсвах очи от нея...

 

Тя беше, както изглежда, силно ядосана от нещо и за това нейната игра представляваше странна смес от грация и гняв. Това съчетание лошо се вписваше в образа на Гретхен, но пък придаваше на изпълнението своеобразна прелест, и аз от цялата си душа й съчувствах, ненавиждах враговете й, макар неизвестнио за самия мен...

 

Сцената в тъмницата, където Гретхен лежи в сламата и бълнува, актрисата претворяваше така съвършенно, че аз целия треперех от страх, и въпреки това целия горях от вълнение, аз жадно се опивах от прекрасните черти на тази безкрайно нещастна жена; все пак аз наистина мислех, че тя е нещастна, бях потресен, но едновременно с това и удовлетворен от тази сцена, по-силна от която аз дотогава не бях виждал нито чувал.

 

(Подрастващия Хайнрих се унася в съзерцание и след представлението към празната сцена, а след вечерния спектакъл остава затворен в „салона”)

 

... в паметта ми изплува красавицата Гретхен и заплащващата я участ, гледах безмълвно залятата от вълшебно сиянбие нейна тъмница и изпитвах още по-голямо благоговение от Фауст, когато за първи път влязъл в спалнята на Гретхен. Подпирайки лицето си с две ръце, аз с тиха тъга наблюдавах сцената, често спирайки поглед на нишата със сламата, където тя бе лежала. Изведнъж в тъмнината нещо се размърда; затаих дъхание... в нишата стоеше бяла фигура; това беше Гретхен, точно такава, каквато я видях последния път. Студени тръпки пробягаха по тялото ми, зъбите ми затракаха, но в този момент сърцето ми биеше от неочаквана радост и на душата ми стана хубаво. Да, това беше Гретхен или може би, призрак, макар отдалеч да нямах възможност добре да разгледам чертите й, от което още повече ми се струваше като привидение. Тя напрегнато се взираше в тъмнината, сякаш търсеше някой в залата. Аз станах и със силно биещо сърце се отправих към сцената; прекрачвах скамейките, отвреме-навреме се спирах, но после отново тръгвах напред, сякаш невидима ръка влатсно ме теглеше натам. Костюма в който бях навлечен (а той играе роля на статист в представлението) правеше моиуте стъпки тихи и за това тя ме видя едва тогава, когато... аз попаднах под лунната светлина и застанах цял пред нея в странния си вид. Видях как тя в ужас ме погледна с блестящите си очи, а после се отдръпна назад без да издаде нито звук. Аз тихичко се приближих на крачка от нея и се спрях; очите ми бяха широко отворени, ръцете протегнати към нея, треперех целия, но заливащата ме едновременно вълна от радост грееше моята смелост срещу този призрак. И тогава тя възкликна: „Стой! Откъде се взе?” – в нейния глас и в заплашителното изпънатата ръка имаше толкова властна сила, че аз не мърдах като омагьосан. Ние внимателно  гледахме един към друг; сега вече разпознах чертите й; върху нея имаше пеньоар, шията и раменете й бяха разголени и леко сякаш светеха като сняг в зимна нощ. Аз веднага почувствах, че пред мен стои жив човек и изиграната от мен храброст, мислейки, че пред мен е признак, се превърна в естествено смирение и притеснение на момчето застанало пред женското тяло...

 

- Кой си ти, момче?

Аз смирено отговорих:

 - Казвам се Хайнрих Лее, играх в представлението, и ме заключиха тук!

 Тогава тя пристъпи към мен, махна ми маската, обгърна с длани лицето ми и казах през смях:

 - Ах ти, Господи Боже мой! Ти си този, който не свали цяла вечер поглед от мен! Ах ти, палавнико!...

 - Да! – казах аз и не свеждах очи от прореза на дрехата й, където се белееше гръдта й, а душата ми бе обхваната от радостна молитва, която аз знаех от времето в което като дете гледах златния залез в небесната шир и ми се струваше, че там мога да видя самия Бог.

 

 Аз продължих дълго и спокойно да гледам нейното прекрасно лице, с наивна откровеност любувайки се на изящните, дишащи и потръпващи линии на нейните устни. Определено време тя помълча и вече серьозно ме гледаше, после промълви:

 - Като гледам си чуден малчуган, но като порастнеш ще станеш негодяй като всички мъже.

 

След тези думи тя ме привлече към себе си и няколко пъти ме целуна по устните ми, така че аз замрях и само в промеждутъка на нейните целувки тихо шепнех молитви, които тайно изпращах към Бога от цяла душа благодарейки му за това приказно приключение, което ми низпосла.

 

- А сега остани при мен, докато не съмне, така ще е най-разумно: сега вече е доста след полунощ! – поведе ме за ръка, влязохме в отделна стая в която след спектакъла тя се бе устроила за почивка и сън, докато не я бе разбудил моя шум. Тя пренареди постелята, остави ми малко място в нейните крака, и изчкаявайки докато аз го заема, зави се в кралската мантия от представлението и така легна, че малките й стъпала леко се опряха в моите гърди, от което сърцето ми отново заби радостно. Така заспахме, точно в тази поза, като в старинните надгробни паметници на които е изобразен риуцар в целия му ръст спящ със своето вярно куче в краката му.

 

Хайнрих отива за първи път в дома на учителя със своите братовчедки и съзира Анна:

 

  Над входната врата имаше малко крило с мили перилца и от него вече се спускаше, за да ни посрещне нашата млада родственица, нежна и стройна като лилия: тя имаше златисто-кестеняви коси, сини очички, леко наведено, особено чело и сладка усмивка на устните. На тънкото й лице за миг се появяваше и изчезваше лека руменина, а нейното гласче тънко като камбанка, звучеше едва чуто, а отвреме-навреме заглъхваше съвсем. Разцелува сестрите нежно, но и с тържественост сякаш 10 години не ги бе виждала, Анна ни поведе през градинката с дъхави рози и крамфили, а после ни въведе в дома с дъх на някаква необикновена чистота и ред, който ми се струваше светъл и даже весел.

 

... миловидната Анна незабелязано поседна до мен и си шепнеше за нещо с една от сестрите. Учителя разговаряще с девойките за реколтата, за гроздето, дръвчетата... и понякога ми разясняваше за какво иде реч. Аз не промълвих нито дума – беше ми така светло и радостно на душата, че се намирам с тази прелестна девойка, макар да не вдигах въобще очи към нея, а само чувствах приятно вълнение, когато чувах гласчето й.

 

Ние достигнахме до билото на планината сияеща в цветовете на залеза; вървящата пред мен Анна беше някак светла, въздушна, сякаш неземна и на мен ми се струваше все едно до нея стоеше и се усмихваше сам Бог... Сбогувахме се с всички и накрая тя ми протегна ръката си, лицето й беше алено в лъчите на залеза, при това още повече се изчерви. Ние притеснено се здрависахме, всъщност само с върха на пръстите и вежливо се обърнахме на Вие; братята се засмяха, а сестрите сериозно поискаха да си говорим на ти, както в тези краища селската младеж само признава.

 Всеки от нас заставиха да назове другия по име, което ние направихме много примирено и церемониално; произнесено от устните на Анна, моето име прозвуча в собствените ми уши като нежни звуци от флейта; после тя бързо се измъкна и побягна, чезнейки в тъмните сенки на падащата нощ над нейната долина... и тогава аз разбрах, че този ден съм познал двойно щастие: намерих могъщ покровител, незримо витаещ над мен във вечерната мъгла и отнесох в сърцето си нежен девичи образ, който дръзко назовах свой кумир.

 

  (На селската забава и танци – „вечеринка”)

 

... най-края ние отстъпихме на настояванията и без да се поглеждаме, почти без да се докосваме с явна неловкост и смущение, танцувайки прекосихме залата. Струваше ми се, че водя за ръка ангел, че се преносох в Рая, но веднага след този танцов тур ние се разделихме и мигновенно се намерихме в противоположните краища на залата... аз треперех обгръщайки тънката талия, почти въздушната фигурка на това дете и едва докосвайки се до тялото й, аз веднага отдръпвах рязко пръстите си сякаш съм докоснал разтопен метал. Сега и тя се криеше зад смеещите се момичета – нея както и мен никой не можеше втори път да увлече в танците; когато аз заговарях, нарочно се обръщах към всички присъстващи, за да могат моите думи да бъдат чути от Анна; аз си въобразявах, че дори тези малко думи изречени на свой ред от нея, са предназначени да стигнат и до мен.

 

... тя ловко завърза лентата през сламената си шапка, украсена с червена роза. За да я предпази от вечерната прохлада, леля беше донесла разкошен старинен шал посипан с богородички и рози, и го наметна върху синята, по селски непретенциозна рокличка на девойката, която сега с нейните златисти коси и тънки черти на лицето приличаше на млада англичанка...

 

Аз съзерцавах всеки детайл, улавях всяка дума на моята спътница и се наслаждавах с радост и гордост – та нали водех под ръка моята любима, бях убеден, че ще е навеки моя.

 

Ние влязохме в къщата и тя поздрави своя баща, който я очакваше, едва тогава тя весело разказваше случилото се през вечерта, и за първи път със спокойна естественост произнесе моето име, само тогава под защитата на бащиния дом, където тя се чувстваше като гълъбица в гнездото си. Анна толкова безгрижно подхвърли Ти, че ми остана само да приема това обръщение... Анна ми върна шала и освети с фенер пътя към дома ми... Завивайки зад оградата, аз преметнах цветния шал през главата и раменете си, въобразявайки си, че съм се завил в небесно облаче, започнах да подскачам лудо и бързо да изкачвам тъмния склон. Когато достигнах върха, под звездното небе, часовниците долу забиха точно полунощ, след тях навсякъде цареше тишина, такава бездънна... единствено тихия отмерен шум на рекичката долу в низкото ме събуди от това внушение...

 

(Започват да си гостуват)

 

Анна с необикновена прелест изпълняваше всичко което се изискваше от една гостоприемна домакиня, а после сядайки до мен, така изящно и с такива малки глътки отпиваше от своето мляко, сякаш беше елф лишен от всякакви земни потребности. Впрочем не мина час, когато я видях с две парчета хляб в ръцете: едното за мен, а другото ядеше сама, деловито отхапвайки с белите си зъбки...

 

Тя стана съвсем друга, оживена и подвижна, сякаш различно същество от това сутринта. Изглежда след полунощ се променяше: лицето й бе зачервено, в очите сияеше радост. Тя скачаше около неумелата и бавна Катарина, дразнеше я на шега; възрастната жена се спускаше да я хване и започна игра в която аз също бях изненадващо увлечен. Катарина си загуби забрадката и отстъпи за да спре и да отдъхне, а Анна бягаше от мен все по-ловко и се завърташе все по-неуловимо. Най-накрая все пак я хванах и я задържах здраво, а тя без всякакво смущение обхвана с ръце моята шия, приближи нейните устни до моите и ми прошепна задъхана...

 

Когато завършихме заедно тихата песничка се оказа, че нашите устни са почти прилепнали; ние не се целунахме и даже не си помислихме за целувка, само нашето дихание се сля в едно, между нас възникна нещо ново и непознато, което ни свърза, а в сърцето ми беше спокойна радост.

 

На сутринта Анна беше тиха и приветлива, както винаги;

 

 (Сред природата и сами далеч от другите и социума)

 

Седнахме на брега на езерото; Анна сплете венец от малки горски цветя и го надяна на главата си. Сега тя приличаше на приказна принцеса, а от водата ме гледаше нейното отражение; усмихнато, румено личице в езерцето изглеждаше по-тъмно, сякаш я наблюдавах през задимено стъкло.

 

По това време се разболя моята баба; болестта й ставаше все по-сериозна и след няколко седмици вече нямаше съмнение, че тя скоро ще почине. Тя живя дълго и се умори от живота; докато беше още в ясно съзнание й доставяше удоволствие, ако аз или някой друг седеше до нейната постеля и изпълняваше своя дълг, макар вида на нейните страдания и стоенето в стаята на болна да бяха за мен непривични и мъчителни. Когато настъпи агонията, продължила няколко дни, това задължение се превърна в серьозно и сурово изпитание. Аз никога не бях виждал как умират хора, а сега пред очите ми лежеше тази стара жена без съзнание... ден след ден, хриптейки и стенейки, бореше се със смъртта, и аз наблюдавах, колко упорито в нея тлее огънчето на живота. Обичая изискваше в стаята на умиращата да има поне трима души, които на смени да четат молитви или да приемат посетители уведомявайки ги за състоянието на болната. Редяха се последните есенни работни дни и всички бяха ангажирани с подготовка за зимата, и тъй-като аз не бях с нищо зает и разбира се, умеех да чета, на мен се падна да прекарвам по-голямата част от денонощието до смъртния одър на баба ми. Аз трябваше да седя на една пейка и с чувство да чета псалми, полагайки книгата на колене... макар с моята издръжливост аз да печелех симпатиите на жените, все пак самия аз не виждах почти лъч светлина, а близо до мен бе само зрелището на смъртта.

  Нямаше как да посещавам Анна, чийто образ бе за мен единственото сладостно утешение в моето аскетично битие; но веднъж тя сама се появи на прага – бе дошла да види баба ни, която за нея се падаше далечна роднина. Селянките обичаха Анна и за това я приеха радушно, а когато тя стоейки мълчаливо предложи да ме смени и чете заупокойни молитви, те охотно се съгласиха; тя остана до мен и до одъра на умиращата и заедно видяхме как пламъка на живота упорито лумващ отново и отново, накрая постепенно все пак угасна... И ето настъпи смъртта, жените заридаха, и Анна, която тази смърт засягаше по-малко от самия мен също се просълзи; тя не можеше да се успокои, докато аз – внука на починалата, стоях със сухи очи, суров и съсредоточен.

 

... тя изкусно беше сплела коси; днес я владееше дълбоко чувство на смирение и набожност, беше тиха и всички нейни движения бяха изпълнени с благородство; всичко това ме застави да я видя в ореола на едно ново безкрайно очарование за мен. Към моето тържествено разположение на духа се прибави чувство на гордост от съзнанието, че аз съм близък с това необикновено, пленително създание, и към тази гордост се добавяше още нещо – дълбоко уважение което съизмеряше и сдържаше моите движения, когато вървях до нея, стараех се да я поддържам там, където ми се струваше, че тя може да се спъне.

 

 (Отново във водовъртежа на живота след смъртта)

 

...  влезе прелестната Анна, която ми се стори като посланник от небето; бледа, развълнувана, премина покрай мен и ми подаде своята малка ръчичка, уронвайки върху нея няколко блестящи сълзи. Аз незнайно защо тогава не мислех за нея и не очаквах да я видя, и от това нейното появяване ми се стори още по-омагьосващо.

 

Анна стоеше с горещо лице в лице в моите обятия, а аз недоумявайки я гледах. Тя тихо се разсмя и ме поведе надолу; баща й го нямаше в къщата и ние тръгнахме към дядо ми. На двора се свечеряваше, настъпваше дивна есенна нощ. Пристигайки на гробището, ние видяхме свежата могила, озарена от светлината на възходящата луна; сега тук беше безлюдно и в тишина; прегърнати ние постояхме на хълмчето; две нощни пеперуди прелетяха към храстите; Анна поривисто и дълбоко дишаше. Ние тръгнахме между могилите, за да съберем букет цветя за баба ни, и спъвайки се в тревата, се спряхме в причудлива сянка тъмнина от гробищните паметници. В ноща ту тук-ту там проблясваха позлатени надгробни надписи или отблясъци по ръбовете на камъните. И точно тогава в средата на ноща, Анна изведнъж ми прошешна, че ще ми довери нещо, но аз трябва да обещая, че няма да се смея и ще запазя думите й в тайна... и тя ми рече, че иска сега да ми отдаде онази целувка, която остана недадена от нашата стара вечер. Аз вече се бях навел към нея и ние се целунахме така тържествено, колкото и неумело...

 

(Германоговорящата Анна заминава да учи френски и да се „цивилизова”... Зеления Хайнрих/всъщност автора Готтфрид Келлер както в неговия живот учи живопис, но след курса посещава учителя - баща на Анна)

 

От този ден нататък, аз ежедневно посещавах нейния баща, съпровождах го в разходките му и слушах как той говори за Анна; понякога оставах и живеех няколко дни в нейната стаичка, без да се осмеля и без да докосна нищичко, но разглеждайки  малкото скромни предмети с почти свещен трепет. Стаичката беше малка и тясна; залязващото слънце или лунната светлина я заливаха цялата...

 

В търсене на живописни сюжети аз често се насочвах към местата, които посещавахме преди с Анна; така нарисувах тайнствената скала извисяваща се над водата, където ние отпочивайки видяхме призраците; не можах да се въздържа да не оградя един малък квадрат в нейната стая с молив и да нарисувам в него пещерата на езичниците. Това трябваше да е моя безмълвен привет към нея и доказателство, как аз всеки ден неуморно мисля за нея.

  Постоянните спомени за Анна и заедно с това нейното отсъствие, ме направиха още по-смел, а нейния образ стана по-достъпен за моето въображение; аз започнах да й пиша дълги любовни писма, които после изгарях, а после пък почнах да пазя и събирам писмата, които пишех, защото се бях увлякъл да изливам моите чувства на лист хартия, дотолкова, че замислих да напиша писмо с най-разгорещени слова, да начертая нейното пълно име, да поставя своя подпис и да пусна това писмо по водата, с детска наивност предполагайки, че по течението на Райн пред очите на всички то ще се понесе към нея. Дълго се борех с това намерение, но накрая му се отдадох, защото неговото осъществяване щеше да облекчи душата ми; в писмото изповядах тайната си, надявах се в близко бъдеще никой да не го открие. Аз наблюдавах как бутилката се плъзна по водите, как се спря в една клонка, как после задълго се задържа на едно цвете, сякаш след някакъв размисъл все пак се откъсна напред подхваната вече от бързото течение и изчезна от погледа...

 

(среща след повече от година)

 

Замислих се, колко бързо самия аз бях порастнал за времето на нашата разлъка и започнах да гадая колко ли висока е сега Анна, като не можех да спра по никакъв начин лекото треперене в мен, спомняйки си фигурите на 16-годишните девойки от нашия град. В мислите ми постоянно изплуваше образа на момичето-дете, каквато беше тогава – край езерото или на гроба на баба ни; аз виждах пред мен нейната главица и златистите коси, които обгръщаха лицето й, нейния невинен ласкав поглед.

 

... в единия прозорец съзрях стройно момиче в компанията на трите ми братовчедки. По тези неповторими черти на нейното лице, по изменилия се, но мил както преди глас аз веднага познах в нея Анна; тя беше тъй изящна, така прелестна, че аз замрях на място от изненада и смущение. Замислена и скромна стоеше тя, а братовчедките й говореха с нежно-доверителен шепот, с какъвто обикновено говорят жените, когато имат гостенка красяща техния дом. Девойките се обръщаха една към друга с такава нежност и церемониална почтителност, че за миг можеш да си помислиш, сякаш тези четири красавици сега са излезли от манастирско училище... Виждайки ме, те ме поздравиха с лекота и ме представиха на Анна. Ние си подадохме ръце, по-точно едва докоснахме пръстите си забили погледи в земята и ми се стори, че Анна направи едва забележим вежлив книксен. Смутен аз намерих сили да проговоря:

- И така, Вие сте се върнали?

- Да, - отговори тя и гласа й потрепера, а после заглъхна като звук от камбанка, която са чукнали не за обед или не за вечер.

 

Момичетата продължиха разговора си и аз останал някак сам, започнах да си играя с котката, но прикрито поглеждах към Анна. Тя беше придобила различен облик – черна нежна рокля падаше по нея на красиви талази, златните коси бяха събрани и обрани с такава благородна скромност с която се отличава именно изисканата прическа... Чертите на лицето й без да изгубят своята неповторима прелест, бяха станали по-строги и спокойни, а в милите сини очи нямаше предишното детско лукавство – те сега се подчиняваха на законите на светското приличие.

 

Учителя радостно приветства всички ни и разбира се, особено дъщеря си, която горещо очакваше. Сега тя се бе превърнала в живо въплъщение на неговия идеал – красива, нежна, образована, душевно благочестива и благородна...

 

(преди представление - забава)

 

 Блестяшите руси коси на Анна бяха изкусно сплетени, само над челото й малко бяха свободно разпуснати; после й положиха златна корона и по мой съвет върху пръстите й в бели ръкавици, надянаха няколко пръстена – тогава Анна за първи път премери своя костюм и се оказа, че тя не само приличаше на девица от рицарско време, но и на кралица на феите. Всички в къщата се струпаха около нея и не можеха да й се нагледат.

 

(сами в природата)

 

Аз се наслаждавах на нейната пленитална, почти приказна фигура, и отново ми се стори, че всичко това е сън... Така стигнахме реката и видяхме, че се намираме на нашето добре познато място, близо до пещерата на езичниците. Тук беше още по-тихо и по-светло, отколкото в гората; скалата озарена от слънцето, се отразяваше във водата, три ястреба кръжаха над нея и всеки път когато размахваха криле и се поклащаха в полет, бялото по краката им проблясваше... Ние седяхме в сянката, а аз щастлив наблюдавах всичко около нас... Анна съгледа бяло цветче и се приближи към мен, за да окичи с него шапката ми. Аз вече нищо не виждах и нищо не чувах, тогава се целунахме за трети път в нашия живот. Прегърнах я и силно я притиснах в мен, след което я обсипах с целувки. Отначало тя потрепери и се прислони към мен, после по-уверено обви с ръце шията ми и също ме целуна на свой ред.

 

Бавните движения на нашите ръце и тишината около нас, ни изпълниха с дълбоко чувство на покой и на ни се струваше, че в този миг можем да съществуваме години...

 

... в Анна се появиха странни и тревожни признаци на някаква болест...

 

Когато седяхме на масата и се хранехме, повишеното внимание и тревожност на майка ми към Анна, ме заставяше да се напрягам и да се вглеждам в девойката, като ми правеше впечатление, като-че ли тя малко още е порастнала, но пък с това е станала по-крехка и нежна. Цвета на лицето й постепенно ставаше прозрачен, а около очите, които блестяха с чувство в отминалите дни или с дълбока мечтателна замисленост преди, сега полегна сянка на тъга и страдание... Аз не знаех какво да кажа и как да изразя моето състрадание; често се изчервявах и дори усещах срам, че също не съм болен. При думите на баща й за болестта, Анна с усмивка погледна към мен, сякаш й беше жал тъкмо за мен и за това, че трябваше аз да слушам тези неприятни неща...

 

Анна беше много уморена и получи пристъп на кашлица, за това трябваше веднага да легне в леглото. Тя ми посочи малко столче на което бяха поставени нейните принадлежности, книжки, приближи лампата и каза с усмивка:

- Татко цяла нощ остава с мен, докато не заспя ми чете на глас. А ти ако искаш, позабавлявай се тук и виж – аз ти готвя подарък!

 

Тя ми показа шита покривка на цветя по картината, която самия аз преди няколко години нарисувах за нея в беседката и която тогава й подарих. Наивната ми рисунка сега висеше над нея. После тя ми подаде ръка и произнесе с тиха скръб, но в същото време и малко приветливо:

- Лека нощ!

- Лека нощ! – също тихо й отговорих.

Няколко мига след това влезе учителя... а аз видях, че е взел със себе си малък молитвеник.

 

През цялата зима на Анна нито веднъж не й разрешиха да излезе навън, а през пролетта тя съвсем се залежа. Бедния учител дойде в града при майка ми и когато влизаше в стаята, той плачеше. Ние веднага напуснахме нашата квартира и тръгнахме с него към селото...

 

Аз се нанесох при дядо ми и всеки ден ходех през гората към къщата на езерото. Сутрин и вечер Анна много страдаше, но най-тежко й беше през самата нощ; през деня тя дремеше или мълчеше, а аз седях до нея... Нашите отношения отстъпиха пред това страдание и печал... Когато се случваше само аз да седя край нея и да държа ръката й, тя ме гледаше ту сериозно, ту с усмивка, и само ми казваше да й подам чашата с вода или лекарствата. Често искаше и друго – нейните вещи и принадлежности, които разпръскваше на постелята пред себе си, гледаше ги, а когато се уморяваше, ме молеше да ги върна на местата им. В такива моменти нашите души бяха изпълнение с тихо щастие и когато трябваше да тръгна, аз не разбирах как мога да оставям Анна в очакване на мъчителните страдания нощем.

 

Пролетта разцъфваше, но бедничката, рядко можехме да я вдигнем до прозореца. Затова пък напълнихме стаята с цветя и пред прозореца направихме етажерка на която отглеждахме нещо като миниградинка.

 

Анна лежеше спокойно, но тя се развълнува от разказа ми и придоби възбуден вид, след което внезапно получи пристъп на гърч и болки; за първи път аз видях бедното нежно създание в цялата власт на ужасните мъки. Големи сълзи на болка и страх се стичаха по белите й страни и тя не можеше да ги удържи. Болката преминаваща ту на едно, ту на друго място, погълна цялото й тяло и тя скоро въобще не можеше да се овладее; само понякога, рядко, за миг спираше върху мен блуждаещ поглед – поглед от друг свят – свят на терзания. В тези моменти явно я измъчваше девиче притеснение, съзнание, че трябва да търпи това в мое присъствие...

 

(смъртта настъпва)

 

Майка ми и старата Катарина вече бяха подготвили и положили тялото в спалнята. Мъртва Анна лежеше върху тази покривка с цветя, която сама бе избродирала за баща си – учителя... Над леглото Катарина, която вече съвсем беше побеляла и с висок глас четеше молитва, беше поставила нарисувания от мен отдавна портрет на Анна, а срещу него се виждаше ландшафта, който също аз бях изрисувал преди години направо върху стената. В отворен двукрилен шкаф можеше да се види цялото „имущество” от вещи на Анна и това създаваше някакво спокойствие в обителта на смъртта... отвреме-навреме някой донасяше още нещо, което бе намерил, например любимите книги на Анна или завършени и незавършени дантели от нея, дори короната на невестата от представлението. Някой от вещите бяха положени до нея, съвсем безсъзнателно тези хора бяха изпълнили ритуал на древни народи далеч от днешните обичаи. При това тримата говореха тихо, сякаш тя можеше все още да ги чуе и никой от тях не искаше да напусне стаята.

 

В същото време аз спокойно стоях пред тялото и го гледах без да откъсвам очи. И все пак непосредственото съзерцание на смъртта не ми разкри нейната тайна... Анна лежеше същата каквато я видях последния път и само очите й бяха затворени, а бялото на цвят лице ми се струваше, че ще порозовее. Нейните златисти коси проблясваха, а тънките й бели ръце бяха положени на бялата рокля с бяла роза в тях...

 

Показа се утринната звезда и се отрази в езерото; в нейна чест аз загасих лапмата и тази звезда беше единствената светлина за Анна, след което седнах в моя тъмен ъгъл... наблюдавах как постепенно се осветява стаята... и как постепенно настъпва новия ден. Аз станах и се приближих към ложето и в точно този миг чертите на Анна бяха пред очите ми най-ясни, аз назовах нейното име – без звук, само с едно дихание;

 

В този ден дойде млад майстор за да скове ковчега. Учителя преди години собственоръчно беше отсякъл строен бор предназначен за неговия гроб. Разпилян на дъски той лешеже в навес зад къщата. Този куп често служеше за скамейка на която той сядаше и четеше, а дъщеря му играеше около него. Сега се разбра, че от горния тънък слой, може да се направи ковчеже за Анна и да останат дъски дори за гроба на баща й. Хубаво изсъхналото дърво беше премерено и нарязано, но на това зрелище учителя вече не издържа, а жените се жалваха от звука на триона...

 

Майстора беше германец-северняк, човек от далечното балтийско крайбрежие, строен, висок, със смели източени и решителни черти, и сини на цвят, но сякаш огнени очи; той имаше гъсти руси коси и ми се струваше, че трябва да бъдат завързани на възел зад тила му – дотолкова много приличаше на древен германец. В движенията му, докато работеше се усещаше някакво точно изящество, а в целия му облик имаше освен всичко и даже нещо детско. Ние се разговорихме; той ми разказа за своята родина, за старинните северни градове, за морето и за могъществото на Ханзата. Той знаеше много за миналото, за нравите и обичаите на тези местности откъдето идваше. Пред мен премина дългата и упорна борба на тези градове с морските разбойници, сякаш видях как жителите на Хамбург обезглавяват Клаус Щьортебеккер/Щюрценбехер с неговите съратници; после видях как в началото на май най-младия член на муниципалитета, с блестяща свита от младежи, гордеейки се с бляскаво оръжие, излиза от вратите на Щралзунд и влиза в гъста букова гора, където го коронясват за „майски граф” и където той вечерта танцува със своята избрана „майска графиня”. Германеца описа също жилищата и носиите на северогерманците, от жителите на източна Померания до здравите фризи у които още може да намериш следи от мъжествено свободолюбие. Аз виждах в мислите си техните сватби и погребения, а накрая младия човек заговори за свободата на германската нация и за това, че германците скоро ще си направят отлична държава.

 

После той взе два къса пемза и ги разтърка един в друг над гроба, след което разпръсна белия прах над цялото място. Аз неволно се усмихнах, виждайки, че той прави това, както моята майка търка две парчета захар над сладкиш. Шлифования с пемза гроб стана белоснежен и само тук-там се забелязваше зачервения цвят на бор, и за мен така гроба беше по-красив отколкото ако беше позлатен или снабден с бронзови орнаменти. Към главата, майстора изработи отвор с подвижно покривало, така-че можеше да се види лицето преди спускане, сега оставяше да се сложи стъклото...

 

Той бродеше търсейки орех, а аз се убедих, че стъклото, което донесох подхожда, и тъй-като то беше запрашено и помътняло, бавно го измих в бистрия ручей, много внимавайки да не го нараня и одраскам в камъните. След това го вдигнах докато водата се разбяга надолу по него и го обърнах срещу слънцето, поради което то заблестя ослепително и аз съзрях най-прелестното чудо, което може да ми се случи. Видях три ангелчета: едно пееше държейки в ръце ноти, а в ляво и в дясно от него други две свиреха на старомодни цигулки, а всичките три радостно и възторжено гледаха към небето. Това мое видение беше така нежно, толкова въздушно и прозрачно, че аз не знаех – витае ли то в слънчевите лъчи, в стъклото ли е или само в моята фантазия... По-късно научих, че зад стъклените рисунки ако никой не ги докосва, в тъмните нощи малко по малко се отбелязват на стъклото и оставят на него нещо като огледални ефирни следи. Още тогава заподозрях нещо такова, защото в тази рисунка разпознах стара гравировка на ван Айк... Това драгоценно стъкло беше най-хубавия дар, който можех да оставя на гроба и аз сам го закрепих без да казвам никому за моята тайна. Германеца се приближи и ние събрахме най-тънки стружки, които заедно с червени листа смесихме и поставихме като последна постеля в гроба. После затворихме всичко и го отнесохме на лодката, след което заплувахме по тихото, отразяващо езеро, а учителя виждайки как се приближаваме и после слизаме на брега започна да ридае гръмко. На следващия ден положиха мъртвата и я посипаха с цветя каквито цъфтяха в градинката, в дома, навсякъде, с бели рози и с букети донесени от църковните момичета... всичко беше осеяно с цветя, нескрито и чисто оставаше само стъклото и през него се виждаше бялото нежно лице на покойната.

 

Ако Анна можеше да отвори сега очи, тя със сигурност щеше да види тези ангелчета и да помисли, че те се реят високо в небето. Ние седяхме около нея и сега ме обхвана най-дълбока тъга, по очите ми пробягаха сълзи, защото си помислих, че Анна е мъртва и че тя завършва последния свой път през тази живописна планина.

 
 

 

https://www.youtube.com/watch?v=wiZJP_XLmrQ

Scarborough Fair - Hayley Westenra

 

 

"Смъртта и Красотата са две дълбини, които съдържат толкова лазурно и толкова черно, че приличат на две ужасни и плодовити сестри с една и съща загадка, с една и съща мистерия."
Виктор Юго

Първо научих прекрасна мисъл от голям човек

Второ прелестна дума - лазурно

и Трето - Благодаря tanya7713 - чудесен и сериозен коментар!

Благодаря за поздрава Linde :)

Благодаря dreamur (!)

Картините са безкрайно красиви!
Текстовете които съвпадат с снимките, ми хареса много и понеже обичам да чета, говоря искрено от сърце и душа .. Браво, наистина!!! :)