Понякога се случват произшествия, които смайват дори много опитни изследователи на аномални явления. Едно такова произшествие е полетът до неизвестна планета на волжски “сталкер” (в смисъл “упорит изследовател”), който много години изследва аномалната зона “Медведицкая гряда” (”Мечата планинска верига” или, за по-кратко, Мечата планина).

Среща на Мечата планина

Петдесетгодишният Валерий Москальов оглавява експедиционния отряд “Волжски Космопоиск” и всяка година по по няколко седмици изследва Зоната. Като истински “сталкер” той се е срещал там лице в лице с много непонятни неща. На него му върви на необичайни произшествия много повече, отколкото на който и да е друг.

Един от тези загадъчни случаи стана пред очите ми. Настъпи време да разкажа по-подробно за това невероятно събитие.

На 5 януари 2008 г. Москальов отиде в Зоната близо до град Жирновск, защото през октомври 2007 г., като бил там, получил от неизвестни ясна мисъл, която се отпечатала в главата му:

В онези дни в Жирновски район имало много сняг, големи преспи. Валерий се добрал чак към 17 ч. до най-близкото до Зоната село. Там го чакали Роман и Алла, уфолози от Саратов. Те седели на топло в техния “Опел”. Представлявали “групата за поддръжка”.

Валерий трябвало да ходи пеша в студа около 3 километра. За всеки случай взел със себе си раница с палатка и спален чувал.

В пълна тъмнина, в подножието на хълма различил сива сфера, приличаща на облак. Пипнал стената, била мека – и хоп!  - попаднал вътре. Наоколо било тъмно. Понечил да се върне назад, но раницата му опряла в стената, не можел да излезе.

Изведнъж пространството започнало да се изпълва със светлина, идваща непонятно откъде. Отстрани се появили двама мъже, високи на ръст, не по-малко от два метра и половина. Облечени в прилепнали костюми с матово-сребрист цвят, с широк пояс, преливащ с всички цветове на дъгата.

- Веднага почувствах топлина, свалих шапката и ръкавиците – спомня си моят събеседник. - Разгледах пришълците. И двамата красиви, със загоряла кожа, светли коси, зеленикави очи. Веднага изпитах симпатия към тях. В мозъка ми се появи не моя фраза: «Минете напред. Застанете на пътечката». Видях над краката си – а аз стоя на снега – пътечка с кафяв цвят, широка повече от метър, дълга около пет метра. Под нас е сняг, отгоре се виждат звезди. Т.е. сферата е прозрачна. Свалих раницата, оставих я на снега и стъпих на пътечката.

Двамата се представили. Единият бил Фен, а другият Тайсик. Първият бил по-общителен. Между себе си те разговаряли на неизвестен напевен език, а с Валерий – телепатично, мисълта се раждала в мозъка му.

По някое време Валерий попитал дали може да използва фотоапарата си – малък, удобен, взел го за всеки случай от сина си. Извадил го от джоба на куртката.

Фен се заинтересувал:

— Я покажете … — взел го, повъртял го в ръце: — Ама че древност!

Валерий свалил куртката, сложил я до себе си на пътечката, останал по пуловер. Разрешили му да използва фотоапарата, но без светкавица, и при условие, че тях няма да ги снима.

— Какво още необичайно имаше в сферата? — нямах търпение да го разпитам.

— Имах усещането, че това е техническо съоръжение – замисли се Валерий.

- Мека слаба светлина идваше отвсякъде, без да се образуват сенки. Нямаше пултове, дисплеи, табла за управление. В един момент си помислих, че това е холограмно изображение и то ми се транслира в мозъка. После се появиха две кресла със светлокафяв цвят и с обтекаема форма и можех да седна на едното, но не го направих. Не знам какъв вид придвижване използваха - може би това е пространствено-времева капсула? През нейната стена можех да разглеждам всичко наоколо. По едно време в главата ми възникна мисълта: “Искаме да ти покажем нашата планета”.

Аз попитах: “А ще ме върнете ли обратно?” – “Обещаваме.” – “Съгласен съм. Дълго ли ще летим?” Дойде отговор: “Ние летим през портали. Това не отнема много време”.

Водната планета

Валерий видял как стремително се отдалечава Земята, а след това тъмнината наоколо се сгъстила. Не летели дълго, може би 10-12 минути.

В един момент в главата му се появила чужда мисъл: “Приближаваме”.

Валерий видял на фона на черното пространство светъл кръг със сива грамадна кръгла планета, по края на окръжността се виждал огромен цилиндър – съдейки по всичко, кораб на извънземните. “Защитно поле около планетата – доловил подсказка. – Корабът има охранителни функции”.

Обяснили му, че тяхната планета е водна: сушата заема окол 10 процента, останалото е вода. Но понеже планетата е три пъти по-голяма от Земята, сушата не е толкова малко. Техните градове и производства са под земята и под водата. Приземили се в нощното време на денонощието.

— Излязохме навън: просто стъпихме извън пътечката и се оказахме извън сферата – спомня си Валерий. – Почувствах под краката си твърда почва, нещо от рода на асфалт. Веднага усетих влажната атмосфера. Въздухът също беше необичаен. Те обясниха, че кислородът тук е много повече, отколкото на Земята, но не достига въглероден двуокис, и във втечнен вид го транспортират от Земята и от други планети.

“Ние нямаме животни и растения” – тази мисъл много удивила Москальов. “Как ли живеят без това?” Дошла мисъл-отговор: “Нашата максимална възраст е 45 години по земните мерки. Окислителните процеси не позволяват на организма да живее по-дълго”.

- Притеглянето на планетата също се почувства, още щом направих първите крачки – разказваше Валерий. – Беше ми тежко да вдигам ръце и крака, по-трудно се придвижвах. Все едно, че силен магнит действаше на стъпалата ми.

Очите привиквали към тъмнината и Валерий разгледал линията на хоризонта, видял звездно небе над себе си, светещи апарати, бързо прелитащи по небосвода. Без да се надява на нищо, няколко пъти щракнал с фотоапарата. Недалече плискала вода. Поискало му се да я пипне с ръка, да я почувства на вкус. “Може ли да отида до водата?” – мислено помолил той. “Отидете” – дошъл отговор от Фен.

Землянинът се приближил до водата, приклекнал, гребнал с ръка. Водата била студена, като от извор, без мирис. Намокрил устните си и се учудил, че не усеща привкус на морска сол. Глътнал. Водата била като дестилирана – студена и без вкус.

Върнал се при своите спътници. “Как се храните?” – поинтересувал се той. – Щом при вас нищо не расте, какво ядете?” – “Ние имаме специално балансирано хранене” – прозвучал отговор. Фен извадил отнякъде капсула и я протегнал на Валерий: "Вземете я в уста". "Няма ли да се отровя?” – “Не, не, - уверил го извънземният. – Опитайте. Сигурно сте гладен?” Сложих цилиндърчето в устата си и почувствах как то веднага започна да набъбва. “Гълтайте!” – посъветва ме Фен. Аз го глътнах и усетих, че стомахът ми започна бързо да се изпълва, и след няколко минути възникна чувство за максимална ситост.”

Валерий ме увери, че три дена след това нищо не ял и нямал желание да яде.

— Не ти ли показаха тяхно жилище?

— Не. Бяхме там петнадесет минути, когато в главата ми се появи: ”Трябва да се връщаме, защото порталът ще се затвори”. Отново влязохме в сферата и след секунда видях отдалечаващата се планета с острови суша сред безкрайната вода. Има ли там ден и кога настъпва утрото – за мен това остана неизяснено. Можех да ги разпитам за много неща... Просто се оказах фатално неподготвен за подобно развитие на събитията. Изобщо не съм мислил за никакъв полет...

Той забелязал, че пришълците ходят по планетата леко, без напрежение. А той вървял като патица, клатейки се, тежко повдигайки крака. Те казали, че планетата има седем защитни слоя-обвивки и постоянна охрана на околопланетното пространство. “Има агресивни, воинствени цивилизации” – било пояснението. “А на Земята те също ли могат да дойдат?” – попитал Валерий. “Разбира се, но вие се намирате под нашия контрол и защита. Вие сте наши подопечни и вие сте наши донори. Вие ни давате въглероден двуокис, ние взимаме вашата техническа отпадъчна вода от предприятията. В тази вода има много полезни вещества и метали”.

Завръщането

Земята ги посрещнала с нощна тъмнина, но на изток вече се развиделявало, можело да се различат континентите и черните пространства на морета и океани. И, изобщо, планетата изглеждала обитаема: отдолу се виждали островчета светлинки. Онази, другата планета, отгоре изглеждала по-малко населена и еднообразна – големи пространства черна вода с редки островчета суша.

Те се приземили на същото ясто, откъдето стартирали. Раницата стояла на снега и Москальов се канел да слезе от пътечката на земята, но получил указание: “Вземете си раницата”. Той сложил раницата до себе си и след секунда вече видял пред себе си "Опела". Слязъл на снега наблизо, махнал с ръка на пришълците, но не видял как стартирала сферата. Приближил се до "Опела", започнал да чука по стъклото...

Роман се събуждал трудно. Отоплението работело, тихо боботел двигателят.

— Ох, боли ме главата … — промърморил Рома. — А ти защо толкова бързо се върна. Минаха само петнайсет минути...
 
— Ама ти какво? Виж си часовника! — Самият Валерий също не бил много наясно с времето. — Вече настъпва утрото!

Действително: и автомобилният часовник, и неговият ръчен часовник показвали 06:49 ч.

- А аз бих казал, че е минал само час - учудил се Валерий. - Петнайсет-двайсет минути при срещата, половин час полет дотам и обратно, петнайсет минути там... Къде са отишли почти 9 часа? Аз се срещнах с тях около 22 ч.!...

— Може да са ти изтрили паметта? — предположих аз.

— Не знам… Може би, при преминаването на портала времето се губи? Все пак минавахме два пъти.

Беше ясно, че 9 часа при 25-градусов студ той не би издържал, щеше да се превърне на ледена шушулка, а пред Роман и Алла стоял жизнерадостен и възбуден от случилото се веселяк.

След това те с Рома отишли по следите на Валерий до мястото на срещата с пришълците, за да видят отпечатъците на апарата, преди да ги е покрил сняг. Вървели към хълмовете-пирамиди. Следите свършвали в подножието на голямата “пирамида”. Снегът бил стъпкан на мястото, където той бил оставил раницата, но нямало следи от апарата. И въобще, на Валерий полетът му се струвал като сън... Ако не беше еуфорията, която не го напускала после няколко дена. "Може би се надишах с кислород ... – размишляваше той. – Такъв подем на силите, настроението, духа – просто не мога да опиша с думи! Въодушевлението идваше по-скоро от осъзнаването на това, че ние действително не сме сами, че нас негласно ни пазят...”

На малкия екран на фотоапарата нищо не можело да се види, само някакви черни кадри със светли и цветни точици като искри – общо 13 снимки. Компютърът също не помогнал.

Валерий питал дали може да разкаже за тяхната планета и изобщо за тази среща. Пришълците отговорили: “Никой няма да ви повярва, даже близките ви приятели ще се съмняват.” “На хората още им е рано да знаят за това” – заключи той.

Но после с Валерий започнали да се случват съвсем лоши неща. Две седмици след пътешествието той се разболял. Чувствал се все по-зле и по-зле. Започнали да се клатят зъбите му. “Може би от водата, която пробвах?” – предположи той. – Или от повишената концентрация на кислород”?

После почнали до го болят костите, всички стави. Мускулите сякаш се отлепвали от костите. Било му трудно даже да ходи, да се изкачва по стъпала. Веднъж вдигнал температура до 40 градуса, което продължило три денонощия, и Валерий дори не изключвал летален изход. Нямало симптоми за инфекциозно заболяване. Забранил на жена си да вика лекари, защото смятал, че всичко се дължи на разликата в енергиите при посещението на другата планета и по време на срещата. А ако разкаже за това, ще го сметнат за луд. Оставало му да се надява, че организмът ще се справи сам.

— Искай помощ от твоите пришълци! — негодувах аз. — Щом не са ти осигурили безопасност, нека сега да поправят нещата. Изпращай им мислени сигнали за помощ.

— А дали ще ме чуят? — съмняваше се Валерий. — Ще пробвам сам някак си … Но повече няма да летя с тях, няма да ме уговорят.

— А предлагали ли са ти? — попитах аз.

— Да, имам такова чувство … — неопределено каза Валерий. — Но не, здравето ми е по-скъпо.

Неговият организъм постепенно се справи с това странно заболяване, но Валерий смята, че не е постигнал пълно възстановяване на здравето. А на мен ми позволи да разкажа тази история след много време. Един извод все пак има от всичко това: ако някой има подобни полети, трябва да ГИ помолите да вземат мерки за безопасност.