Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Aкo искаш да разсмееш Бог, разкажи му плановете си - ако искаш да разсмееш мен,разсмей Бог.Но ако вие нямате време за Бог тогава и Бог няма време за вас; ;Най-красивите и най-добрите неща в живота не могат да бъдат видяни,нито докоснати,те се усещат в сърцето; http://meditacia.net./
Автор: budha Категория: Изкуство
Прочетен: 1754357 Постинги: 407 Коментари: 457
Постинги в блога от Април, 2010 г.
m-Йога е успокояване модификацийте на Ума.
Категория: Изкуство
Прочетен: 3171 Коментари: 4 Гласове: 7
Последна промяна: 29.04.2010 13:53
image                                                                                                              
  Дете на зората Едновълшебнопътуване къмпробуждането   Предговор: ДийпакЧопра Превод: Десислава Стефанова ИК„САРАСВАТИ" София Сканирано от www.elan.truden.com На двете ми баби и двамата ми дядовци, на Нани и Нана, на мама и татко, които са най-добрите примери за просветление, непреходна мъдрост и невинност, които някога съм познавал     Едно и също слънце се ражда наново в нови земи в един непрестанен кръговрат от зазорявания.   Рабиндранат Тагор   Предговор Дийпак Чопра Във ведическата традиция на Индия съществува убеждението, че името и формата на човека са неразделни. „Гаутама" е старинно име, което буквално означава „просветленият". То е било дадено на един принц в древността, който е постигнал просветление и е известен като Буда. Моят син, Гаутама Чопра, е дете на зората - зората на новото съзнание, което е готово да преобрази света. Необходимо е в следващото поколение да се достигне една критична маса от просветлени нови водачи, за да стане връзката ни с нашата Майка Земя отново чиста и свята. Убеден съм, че Гаутама е един от тези водачи. Когато Гаутама бе на около четиригодишна възраст, моята съпруга, Рита, и аз се погрижихме той да се научи да медитира. Медитацията бе важна част от неговото възпитание и на много ранна възраст той се запозна с изживяването на вътрешната тишина. Също така му бе казано, че макар и да сме го създали, той не ни принадлежи. Той бе дар от вселената и ние временно се грижим за него. За нас бе чест и привилегия да приемем тази роля. В книгата си „Седемте духовни закона на успеха" аз описах Закона за дхармата, който гласи, че ние сме тук с дадена цел и че всеки от нас има уникална дарба или специален талант, който да сподели с другите. В съответствие с този принцип на Гаутама никога не му бе втълпявано, че трябва да се справя добре в училище, да получава добри бележки или да посещава най-добрите колежи. Бе му казано само, че трябва да открие какви са уникалните му таланти и да ги използва за благото на човечеството. Днес Гаутама е младеж на двадесет и една години, учи в Колумбия Юнивърсити и има голямо влечение към литература и изучаване на религия. Тази книга е изява на уникалните му таланти. „Дете на зората" е едно смело и предизвикателно послание на свободата. То се отнася до бягството от затвора на познатото и прекрачването в непознатото - в полето на безграничните възможности. То е едно свидетелство за това как „Седемте духовни закона" могат в действителност да бъдат изживени в живота на малкото момченце Хаким. Посредством изпитанията, трудностите и приключенията на Хаким човек може да прозре как тези принципи могат да бъдат водещата светлина в собственото ни търсене на смисъл и по-големи възможности. Повечето от моите книги не са в областта на художествената литература. Затова за мен е голяма радост да видя моя син да изразява във формата на притча принципите от „Седемте духовни закона на успеха". Художествената литература по много начини изразява истината по-ясно. Както е казал Тагор: „Истината намира облеклото на фактите за много тясно. В художествената литература тя се движи с лекота’’ Когато открием същинското послание на книгата на Гаутама, ние съзираме една реалност, която надминава практическото и достига до вълшебното и божественото. При многото ни пътувания до Индия Гаутама бе свидетел на суровия живот на децата от улицата, които не притежаваха друго освен прекрасните си души. В Индия дори и сред невероятната бедност и мизерните условия човек не може да открие в децата никаква следа от насилие, враждебност, гняв или ярост. Има една проста и очарователна невинност дори и сред крайно бедстващите. „Дете на зората" е трогателната история на едно дете, което е загубено, самотно и търси да открие своята цел в живота. Това дете живее във всички нас. В известен смисъл „Дете на зората" е метафора, отнасяща се до живота на всеки от нас. Ние се появяваме сами в този свят и един ден сами ще го напуснем. А в интервала между тези две събития ние се срещаме като пътници за по няколко скъпоценни мига по време на космическото ни пътешествие. Когато Гаутама бе на шест години, ние говорихме по този въпрос. Той каза: „Ние пристигнахме с различни влакове и се срещнахме на гарата. Нека преди да се качим на различни влакове, поели различните си пътища, да прекараме добре времето си заедно!" Той също ми каза, че сме се срещали и преди - много отдавна на един мост в една планина в Тибет - и имаме навика да сменяме ролите си. Всички сме древни души и наистина наша съдба е да играем безкраен брой роли. Но самите ние не сме тези роли. Будното осъзнаване на ролите, които играем, е първата крачка от нашето пътешествие към пробуждането. Надявам се, че ще харесате книгата на Гаутама. Ако сте млад, може да се появи резонанс с мечтите и стремежите на главния герой от книгата. Същевременно може да откриете в неговото пътешествие към пробуждането и историята на своя собствен живот. А ако не сте толкова млад и сте родител като мен, може би ще оцените, както това стана и при мен, че нашите деца са най-големите ни учители. Казано е, че детето е баща на човека. Прочитайки страниците на тази книга, аз още повече се убедих, че това наистина е вярно. Благодарности Тази книга не би била възможна без усилията и съдействието на много хора. Бих искал да изразя своята любов и благодарност най-вече на: Джанет Милс, без чиято преданост, посветеност и професионални умения като редактор тази книга никога не би приела окончателната си форма. Благодаря ти, Джанет. Обичам те! Лин Франклин - за твоето прозрение и напътствие. Ариел Форд - за целия ти ентусиазъм, любов и несравнима енергия. Питър Гузарди - за това, че сподели с мен твоята светлина и мъдрост и ми помогна да израсна като писател. Ума Ергил - за неизброимите часове, които смирено отдели. Мама и татко - за това, че ми дадохте безброй възможности чрез неотслабващата ви любов и мъдрост. Мал - за това, че чрез собствения ти пример ми показа смелостта да преследвам мечтите си. Каква година! Желая ти късмет! И още повече на теб, Сумант! Цялото ми семейство - за цялата ви безусловна любов и подкрепа. Кендис - за това, че ми показа какво означават истинската красота и приятелството. И накрая, но не на последно място, на моите МОМЧЕТА (вие си знаете кои сте) за това, че изпълнихте живота със смях и веселие.   Загубен Беше се загубил. Някак, въпреки краткия си жизнен път, той бе загубил посоката. Загубен, но къде? Загубен за какво? Е, ще разберете, че не става дума за някакво загубване из лабиринта от улици в средновековен град. Това, че нямаше дом и посока, бе всъщност по-безнадеждно, по-безутешно, понеже той не знаеше откъде се е загубил. Детето бе само, истински само, без майка и баща, без семейство, без дом - нищо, което да нарече свое. Всеки ден, щом зората започваше да буди спящата столица, той гледаше крачещия край него град. Нямаше за какво толкова да се бори. Нямаше човек, когото да обича, човек, с когото да се смее, с когото да споделя най-съкровените си тайни. Нямаше омайващи спомени, нищо свещено, което свидно да пази в сърцето си. И ето че един ден, вдъхновен от мечтите си за радост и вълшебство, той бе призован да търси сила и вечно щастие. Започна да дири смисъл, любов, причината за цялото си съществуване. Така започна пътуването му към пробуждането - пътуване, което го отведе от царството на неговите мечти в един хаотичен свят, а после го върна там, където мечтите истински се сбъдват. 1 Сираче в големия град Хаким се събуди с ръце протегнати нагоре, сякаш да прегърне небесата, но единственото, което улови, бе прахът от една профучала край скривалището му старомодна кола. Зората донесе познатата гълчава: някъде ревеше бебе, търсещо гърдата на майка си, кукуригаше петел, скимтяха кучета, хората се поздравяваха и пееха утринните си молитви, по ръцете и глезените дрънкаха гривни. Витаещата из въздуха миризма на пепел от изгорен боклук се смеси с аромата на тамян и ето че тъкмо този нов парфюм го изтръгна от невидимия свят на редната нощ. Светът на бездомното сираче поздрави Хаким още щом отвори очи. Градът оживява чак когато героите в него надянат своите костюми и започнат да играят ролите си. Децата се отправяха към изоставените строежи да събират пръчки и камъни, които да използват за бухалки и топки в игрите си. Жените запалваха утринните огньове, докато дъщерите им перяха дрехите, а после ги удряха в камъните, за да изцедят водата от изтъркания плат. Мъжете се запътваха към мизерните си магазини и сергии на базара в очакване на ден, изпълнен с дрямка и комар, а по-старите отправяха своите молитви към невиждани богове и богини да покровителстват и нахранят семействата им. През избледняващата тъмнина проникнаха първите слънчеви лъчи и обагриха небето с ярки червени, жьлти и сини краски. Жегата бавно се промъкваше в сенките, за да изпепели улиците на трескавата и оживена столица. Всяка сутрин, преди слънцето да зажули твърде силно, Хаким отиваше до едно близко кръстовище, където миеше стъкла и продаваше стари броеве на списания и натъртени плодове, откраднати от пазара предишната нощ. Сред шофьорите на минаващите коли имаше малко редовни клиенти. Лицата винаги се меняха, но за Хаким всички те притежаваха сходна самоличност - това бяха хора, които имаха свой живот, имаха приятели, имаха семейства, имаха пари и власт. Хаким гледаше как безупречно облечените малчугани от заможните квартали в източната част отиват в най-доброто католическо учебно заведение - една сграда от червени тухли в другия край на улицата. Понякога ги следваше чак до огромните стени, отделящи училището от останалия град. Хаким надничаше през портала, а учениците изчезваха в параклиса с кръста. Хаким винаги се чудеше какви ли тайни ритуали привличат стотиците младежи да влизат там. Децата играеха футбол и крикет на тревата около сградите, смееха се и се боричкаха, облечени в ризите си с копчета и късите си панталони. За разлика от децата в близките села те имаха лъскави бухалки и топки, защитно облекло и блестящи спортни екипи. Вечер Хаким си представяше, че те се завръщат в техните разкошни домове, при сияйно усмихнатите си родители, изпразват чантите си, издути от книги, тетрадки и моливи. Сърцата им бяха изпълнени с надежди и мечти за бъдещето - надежди и мечти, които Хаким никога не бе познавал. От запад прииждаше поток от туристи, отседнали в петзвездния международен хотел на града. Хаким често се чудеше защо им е на чужденците да прекосяват толкова морета, като и тук те пак живеят в лукс. Понякога си представяше, че е дете на някой от тях и един ден родителите му ще го повикат да заживее, както му подобава. Възхищаваше се на тяхното богатство и разкош, на колосаните им дрехи и кожените им чанти. Повечето от гостите на хотела пътуваха в лъскави коли с климатици, да не би случайно външният свят да им навреди. Когато край хотелските врати се натрупваха много коли, маслинената кожа на Хаким се покриваше с тънък слой сажди от газовете им. Хаким бе избягал от градското сиропиталище на дванадесетгодишна възраст. Излезе на улицата преизпълнен с такава увереност и мечти, че чак свят му се завиваше. За разлика от другите бездомни сирачета Хаким не се съюзи с никой друг, нито се включи в някоя просяшка група. Научи разни номера и хитрости - така намери своя ниша; и не се бъркаше в работата на никого. Когато му провървеше, разделяше изкараното с другите бездомни деца, като често ги спасяваше от побоищата на жадните за плячка улични бабаити. Децата уважаваха Хаким и се възхищаваха на независимостта му и на смелия му дух. В сравнение с другите сирачета той бе преуспяващ. Но това не бе достатъчно за него. След две години на улицата той осъзна, че крепостните стени на сиропиталището все още се издигат около него. Хаким копнееше да избяга от беднотията и потис-ничеството и да заживее в богатството и великолепието, което го подминаваше на улицата всеки ден. С цялата си душа той копнееше за едничкото нещо, което според него би му донесло свобода и вечно доволство. Това нещо бе богатството. Той бе готов да пробва всичко, да направи всичко, да отиде на края на света само и само да го получи. 2 Забраненият плод Като изплува от облаците прах и жега, Хаким излезе на пазара. Сърцето му се развълнува, сякаш опитваше да забие с пулса на процъфтяващия пазар, пръскащ живот във всяко ъгълче на улицата. Сергиите бяха претрупани с плодове и зеленчуци - всякакви видове и цветове, а купувачите пълнеха кошниците си и се пазаряха за цените. Ароматите на канела, кимион, кориандър, пипер и синап се смесваха с миризмата на кравешки изпражнения и с всепроникващия прах и така се раждаше неповторимото излъчване на събуждащия се пазар. Потният въздух се раздираше от глухите гласове на продавачите, които с надежда търговията да потръгне добре, крещяха имената на стоките си и напевно викаха цените им. Виковете им отекваха о прашните каменни стени, заобиколили старинния пазар. Между шляещите се хора се лутаха крави, а уличните кучета, търсещи късче храна, душеха всеки срещнат боклук. Над цялата картина се бе надвесила жълтата мъгла на облак прах. През мъглата се провираха слънчеви лъчи и караха каменните стени да хбърлят сенки върху спечената земя. Същите тези сенки са били тук векове наред, падали са все по същото време, всеки ден, безброй хилядолетия. Сменяли са се актьорите, ала сценарият и мястото на действи-ето са оставали едни и същи. Търговците всяка сутрин подреждаха стоките си, а после сядаха по турски пред импровизираните си сергии да продават своите чуждоземни платове, екзотични храни, силно ароматни масла, разкошни бижута и смели обещания за лековити еликсири. Хаким безмълвно наблюдаваше утринното оживление: тайните срещи, нечистите сделки и всекидневните драми, които хората възприемаха толкова насериозно. Изтънчените домакини пазаруваха на път за вкъщи след утринното кафе и маникюра. Учените се ровеха из старинните книги да намерят някоя омазана страница от книга на Чосър или Йеитс. Сред железариите имаше пенсионирани бизнесмени, които претърсваха планини от метал само и само да открият болтче като на радиото, купено преди четиридесет години. Гладният корем на Хаким гневно се обади - явно оскъдните остатъци храна в скривалището му под моста нямаше да помогнат особено. Той обгърна пазара с поглед и веднага прецени възможностите да се сдобие с храна. Видът на лъщящите под слънцето сочни пъпеши и манго напълни устата му със слюнка и той реши коя маса ще атакува. На другия край на алеята забеляза как една млада жена, облечена в огненооранжево сари, сваля покривалото на щанда си, а под него бе пълно с жълто и зелено манго. Встрани от масата вяло крачеше черна крава и метеше земята с муцуна, търсейки храна. Хаким чевръсто и безшумно се плъзна иззад гигантското животно. Клекнал зад хълбока й, той внимателно наблюдаваше как жената разтоварва стоката си от количката. Лицето й бе деликатно - нито усмихнато, нито тъжно. Тя изцяло се бе съсредоточила върху заниманието си. Хаким се загледа в нежните й кафяви очи под забрадката, покриваща челото. Те бяха меки и добри и сякаш говореха. Дълбоко в себе си той знаеше, че тя би го разбрала и би му съчувствала, дори би пожелала да му помогне да утоли глада си. Преди плахо да приближи щанда, за да грабне плячката си, той й благодари наум. С ъгълчето на окото си Сунали мерна една ръчичка в кафява ленена дреха да се промушва иззад стоящата наблизо крава и да се протяга към масата. Вместо да сграбчи ръката или да я удари, Сунали сподави усмивката си, когато видя как ръката се задържа над един плод, после над друг и накрая се спря на най-големия. Изпълнена със състрадание, Сунали продължи да работи и да се преструва, че не забелязва извършващата се под носа й кражба. Тя нарочно се порови по-дълго в един празен чувал на земята - не искаше да изненада момчето в този рисков момент и да нарани честта му. - Май се опитваме да крадем, а? - Гръмовният глас удари Хаким едновременно с тежкото коляно, което се стовари отгоре му, и той изтърва мечтания плод. Кравата, изтръгната от унеса си, измуча ниско и сипкаво и ритна прахоляк в лицето на Хаким. - Това явно не са обноските, на които те учих. Като се поокопити, Хаким вдигна глава и видя някогашния си директор от сиропиталището. Чертите на лицето му бяха мрачни и строги. Веждите под широкото чело като рамка обграждаха тъмните му очи. Косата му бе дълга, черна и гъста. Грижливо поддържаната брада придаваше властност на острата му брадичка. Той бе висок и слаб и носеше дълга, тъмна пелерина, която подчертаваше неприветливия му вид. Хаким погледна мъжа и си спомни смесеното чувство на презрение и страх, което бе изпитвал към него. Както винаги забеляза огромната бенка, щръкнала над дясното му око. Тя бе единственият дефект върху иначе хубавото и строго лице. Хаким си спомни годините в сиропиталището, за което отговаряше този необикновен човек. Заедно с другите сирачета той почти цяло десетилетие търпеше ругатните и безспирния порой от унизителни забележки, както и съсипващите шамари, държащи децата в безропотно подчинение. А най-върлият от всичките им мъчители бе мъжът, познат единствено като „Господаря". Господаря възприемаше общуването си със сирачетата като игра - игра, в която децата нямаха шанс да спечелят. Той харчеше за собствените си прищевки всичко, което успееше да изтръгне от корумпираните държавни управници за сиропиталището. В дълбока тайна се пазеше истината, че той кара сирачетата да работят за него, а в отплата храната никога не стигаше. И така, докато Господаря имаше и от пиле мляко, „чедата му", както обичаше да ги нарича, се бореха за оцеляването си. Дори сега Господаря изглежда не се интересуваше от съдбата на едно от избягалите деца. Той бе повалил Хаким на колене и стискаше яката на момчето с дългата си слаба ръка. След като безсрамно огледа стройната фигура на Сунали, Господаря се усмихна пред стреснатия й поглед. - Госпожице, уверявам ви, че не на такова държане уча възпитаниците си. Тоя тук - той перна главата на Хаким с опакото на дланта си - ми избяга, преди да му налея даже малко ум в главата. Господаря се държеше като кралска особа. Знаеше как да прикове вниманието на слушателя си, а също толкова съвършено умееше да очарова жените. Но внезапният му изблик на насилие бе изплашил Сунали. - Мога да науча само тези, които желаят да възприемат - каза той, като вдигна вежди и втренчи поглед в младата жена. Сунали изглеждаше разтревожена и безпомощна. С нов прилив на смелост Хаким опита да се откопчи от хватката на Господаря, но веднага откри безпомощността си. Господаря обърна глава и закова Хаким с поглед. После рече със злокобен глас: - Да крадеш от жена значи, че не я уважаваш. Никога не прави това. От силата на вперения в него поглед момчето потрепери в ръцете на Господаря. Мъжът прошепна тихо: - Само онези, които успеят да вземат забранения плод, без да ги хванат, могат да го вкусят. Нека това ти бъде за урок, сине - от твоя Господар. Той стисна още по-силно врата на Хаким, а Сунали притаи дъх. - Вдигни го - заповяда Господаря строго, като кимна към натъртения плод на земята. - Вдигни го и го дай на жената. - Той отново срита Хаким с коляно и пак го накара да се свие от болка. Момчето погледна нагоре към суровите черти на мъжа и в него закипя гняв - цялото лице се скри зад грозната бенка. На физиономията на Господаря плъзна ехидна усмивка, сякаш бе горд, че извиква такива чувства. Хаким се обърна да вземе плода и откри, че Сунали протяга ръка да го вдигне. Очите му срещнаха нейните - пълни със сълзи. - Моля, госпожице, позволете ми. Намръщеното лице на Хаким се превърна в игрива, лукава усмивка. Той се присегна и грабна огромното манго, което се сплеска в дланта му, и от него потекоха струйки сок. Стискайки здраво плода, той рязко замахна с ръка и халоса Господаря в слабините. Пронизан от болка, Господаря се сви и отчаяно изпищя. В отговор на вика пилетата в съседния месарски магазин лудо запиукаха от кафезите си. Хаким стана от земята и се обърна към Сунали. - ГоспоЖице, извинявам се... - Бягай! - изкрещя тя и с изненадваща бързина дръпна Хаким да го спаси от Господаря, който се опитваше да го сграбчи. Хаким се обърна към Сунали и засрамен от нейния тих смях, й се ухили смутено. После се усмихна тържествуващо на Господаря, който все още се превиваше от болка. Момчето с уважение допря дланите си, за да се сбогува със Сунали, а след това бързо изчезна в тълпата. Хаким бе усъвършенствал умението да изчезва сред кръстосващите се улички на пазара. Не му се наложки да се отдалечава много - вероятността Господаря да го хване бе малка. Скрит зад една сергия за сладолед, Хаким гледаше как той се клатушка като пиян моряк, докато Сунали припряно буташе количката си в обратната посока. С изцъклени очи Господаря оглеждаше тълпата да открие следа от Хаким, но не хукна по дирите му. Вместо да се мръщи заради безспорното унижение, което бе преживял, мъжът се усмихваше самодоволно. Господаря знаеше, че не може да хване бързоногото момче, но в дълбините на душата си бе сигурен, че пътищата им отново ще се пресекат. 3 Къщата на Господаря Хаким вървеше бързо през криволичещите улици и многолюдните пазари и мислеше как да си отмъсти на Господаря. Дълбоката обида, която усещаше, почти измести глада. Хаким не можеше да си обясни защо Господаря извиква у него такива силни чувства. Омразата към него бе най-силното чувство, което бе изпитвал някога. А в същото време се възхищаваше от Господаря, тайно си желаеше някой ден и той самият да може да упражнява такава власт и да всява уважение. Хаким бе решен да отмъсти на Господаря за унижението, което отново му бе причинил. Този път ще му даде да разбере - ще открадне една от безценните му скъпоценности. Не след дълго той се озова на последния етаж на къщата на Господаря. Разположено далеч от останалата част на мизерното сиропиталище, жилището на Господаря и богатата му трапезария бяха заключени и скрити от очите на честите посетители. Хаким бе открил това тайно жилище малко преди да избяга от сиропиталището и бе научил как да се промъква там незабелязано. Безброй пъти се бе ос-мелявал да проникне в забранената територия. Изучил бе всяка дъска на балкона и знаеше как да стъпва, за да не скърца. Сега се бе сгушил зад една колона на терасата и мъжете долу не го виждаха. Разговорът, доколкото Хаким успяваше да го чуе, бе откъслечен. Господаря се бе изтегнал в стола си. Изглеждаше замислен, потънал в собственото си мрачно настроение. Гледаше сина си Карун как се наслаждава на богатия обяд, сервиран на масата. Карун, който бе по-слаб от баща си, но по-лаком, ядеше трескаво. Най-сетне, след като изгледа как момчето погълна цяло пиле и се присегна към още едно, Господаря извика: - Привършихме. Отнесете това. Слугите се появиха на вратата и тръгнаха към масата. Лицето на Карун помръкна от досада. - Татко, не съм приключил с пилето - рече той. После се обърна към слугите - Оставете ... - Тишина! Ти се наяде - прекъсна го баща му. Отнеси го, „Шанти - заповяда той на колебаещото се слугинче. Карун, объркан, запрати с присвити очи кратък заплашителен поглед към излизащото слугинче. По брадичката му се стичаха сокове и храна. Господаря погледна сина си с отвращение. Той бе създал на Карун всякакви удобства, осигурил му бе най-прочутите учители, ала момчето не бе разбрало основните уроци, които баща му целеше да му преподаде. Карун по цял ден лентяйстваше, играеше комар с приятелите си, подиграваше се на сирачетата и тормозеше беззащитните слуги. Младежът се обърна към баща си, който сега бе затворил очи, сякаш това помагаше на храносмилането. - Татко, пак наминаха някакви градски чиновници да се оплачат за туй-онуй - пренаселено било, липсвало достатъчно място, как сме били съхранявали храната . - Гласът му бе пълен с високомерие. - Но аз се погрижих за тях. Господаря отвори очи и се втренчи в момчето, което продължи самодоволно: - Пратих ги да си вървят по живо, по здраво с по едно малко подаръче и нещата се оправиха. - Момчето спря за миг. - Татко, направо ми целуваха краката. - Нима? - Даже взе нещо да ми писва от тях, да ти кажа. Честна дума, татко, тия некадърни бюрократчета се плашат от мен, като тия плъхчета сирачетата. Още щом вляза в стаята, застават мирно. Доста ми е забавно да имам такава власт и сила над тях - усмихна се той надменно и победоносно. Очите на Господаря останаха затворени. - И ти наричаш това сила, сине? Наричаш сила това да хвърляш дребни пари на невежите бюрократи, да тормозиш сирачетата - бездомните улични плъхчета? Същински глупак си ти, Карун. – Той отвори очи и изгледа момчето презрително. Карун съкрушено погледна баща си. - Какво искаш да кажеш, татко? - Това, което искам да кажа, е, че ти не знаеш нищичко за силата. - Татко, нямам време за твоите философии - заяви Карун, опитвайки се да възвърне гордостта си. - Как така нямаш време, глупав идиот такъв? Опитах се да те направя директор на сиропита лището, но ти не можеш да се грижиш за него. Днес видях едно от твоите „плъхчета" да пълзи из пазара. Хванах го да краде, вместо да е при нас в сиропиталището и да ни изхранва. Като чу да споменава сутрешната среща, Хаким усети как в гърдите му кипва старият гняв. - Карун, ти нямаш нито умения, нито авторитет да ръководиш това място. Може би е време да го заслужиш. - Но то вече е мое, татко - заяви момчето. - Твое ли е ? - Бащата беше вбесен. – Нима действително вярваш, че това е твое? Той замахна с ръка към сина си, но удари една кана с вино, която се разля и изпръска бялата риза на момчето. Синът с гневен поглед, вперен в бащата, опита да отвърне: - Какво ... - Това е мое, Карун. Всичко това е мое и дори да реша да ти дам нещичко - той спря и повиши глас, - то няма да е истински твое, докато ти не го заслужиш! Яростта му нарастваше все повече. Хаким се усмихна, като видя Господаря да се ядосва. Карун винаги го бе отвращавал. За него бе привично да крачи наперено из сиропиталището и да раздава заповеди на всеки, когото срещне, да наема разни бандити, които да следят за изпълнението на разпорежданията му, за задоволяването на всяка негова нужда. Никой не го уважаваше, но се подчиняваха на заповедите му, защото се бояха от силата на баща му. Карун бе някак объркан. Неспокойно се помести в стола си, облегна се, сякаш да покаже пренебрежение. Господаря погледна сина си недоверчиво. При вида на жалкото същество пред себе си мъжът почувства как гневът му се усилва. Той се надигна от стола си, преобърна масата, а неприбраните чаши и чинии се озоваха на пода. Карун скочи от стола си слисан. Господаря се развилия из стаята. - Това, на което се опитвам да те науча, Карун, това, което ти, изглежда, не можеш да схванеш, е, че силата идва отвътре. Титлите, които носиш, положението, което си постигнал, не стоят в основата на истинската сила. Те както идват, така си и отиват. И тогава не ти остава нищичко. Господаря погледна сина си право в очите. - Какво би сторил, ако ти отнема и парите, и положението? Каква сила ще притежаваш тогава? Кой ще те слуша тогава, Карун? Силата, на която се радваш, зависи от поддръжката на другите хора. Това не е истинска сила. Истинската сила идва от това да знаеш какво искаш и да работиш за постигането. Тя, Карун,  произлиза от същността ти - от вътрешната ти сьщност, не от твоето надуто его. Когато осъзнаеш как да обуздаеш тази сила, всичко останало ще си дойде на мястото. Гласът на Господаря затихна. Хаким се надвеси по-близо да чуе думите му. - Казвам ти това за твое добро, Карун, за наше добро. Заради нещата, които можем да свършим заедно... Помислили за истинската сила да ръководиш съдбата си и да създадеш цялото богатство, което някога би пожелал! - Татко, ако ти вече притежаваш познанието,за което говориш - очите на Карун отново светнаха, съвзел се бе от страха, - сподели го с мен. - Точно така, имам мъдростта, но я имам за себе си. Това са неща, които човек научава сам, със собствени усилия. Никой не може да ти вдъхне желанието да успееш - то трябва да излезе от теб. Без желание няма действие, а без дейсгпвие няма резултати. Желанието    е един от ключовете към богатството и силата. За нещастие, на всяка твоя прищявка се угажда. Ти нямаш желание да направиш каквото и да било, Карун. Господаря спря, осъзнал колко напразни са обясненията му. - Татко... - взе да казва нещо момчето. - Замълчи, Карун, току виж нещо ти влезе в главата. И аз бях като теб - увлечен от живот с пиене и хазарт, обзет от мисли за власт и сила – или поне онова, което смятах за сила - постоянно се разпореждах и имах слуги, които задоволяваха всяка моя прищявка. Господаря затвори очи и потъна в спомени за отминалите дни. - Но имах късмет. Още на младини научих законите, чрез които да натрупам богатство, да всявам уважение и да управлявам съдбата си. Открих тези тайни от... - Той се поколеба за момент. - От кого? - намеси се Карун. Господаря наклони леко глава, като че да изрови спомена. - Срещнах едни човек - каза той със странен глас. - Открих един старец, познат като „мъдреца". Живееше в едно село... - Ама татко - прекъсна го Карун, - още като бях дете, ти все водеше разни духовни водачи и учители. Вече изучих всички науки и свещени писания от тях. За кой мъдрец говориш? - Ти трябва сам да го откриеш, Карун - отвърна Господаря с нескрито недоволство. – Само ти можеш да откриеш мъдреца. Единствено собственото ти желание може да привлече към теб това познание. Тъкмо мъдрецът ме научи на тайните на истинската сила. Ти сам трябва да откриеш мъдреца, Карун. Всеки от нас трябва да свърши това сам. А когато го сториш, те очаква съкровищница  от познание по-ценна от всяко злато. Хаким се надвеси над парапета, а любопитството му нарастваше. Почти шепнешком Господаря каза на сина си: - Твоите мисли и чувства имат магнетична сила. Те са магнити, които привличат към теб хора, събития и обстоятелства. Онова, върху което се      съсредоточиш, започва да приижда в живота ти. Всичко, за което помолиш, идва лесно, когато осъзнаваш източника на силата си и знаеш как да я използваш. Той се вгледа в сина си за момент. - Иска ти се да знаеш как да притежаваш тъкмо такава сила, нали? При мисълта за тази страховита сила Хаким усети огромно вълнение. Това бе ключът към богатството, за което мечтаеше. Господаря тръгна към вратата на път да излезе от стаята. -            Татко, къде да намеря този човек? – попита Карун със съмнение. Той спря и пое дълбоко дъх. Този „мъдрец", както му викаш. Защо просто не ми кажеш какво си научил от него? Господаря се обърна към сина си. Хленчещите нотки на недоверие в гласа на момчето не бяха убягнали от вниманието му. Нямаше смисъл да се опитва да го учи на нищо. - Не знам, Карун, но чух, че в града има панаир. Може би трябва да започнеш оттам. Господаря изсумтя и отново се обърна към вратата. Хаким внезапно осъзна, че е напуснал скривалището си и опасно виси от балкона. Отдръпна се, но прекалено бързо. От тежестта на тялото му подът изскърца. Притаи дъх, затвори очи и с всичка сила се помоли. При мисълта, че го хващат и го връщат в сиропиталището, очите му се наляха със сълзи. Карун не бе забелязал нищичко, но Господаря спря насред път. Почувства нечие присъствие в сянката. Той погледна към балкона, но не видя нищо съмнително. Господаря наведе глава и излезе през вратата, като си мърмореше нещо. Господаря бе потънал твърде дълбоко в разговора, за да забележи раздвижването на балкона. Но като разбра, че някой ги е подслушвал, той усети във въздуха нечие нажежено любопитство, един страстен копнеж, пламнал от думите му. Знаеше, че не синът му ще открие тайните на мъдреца. Пред някое друго момче се откриваше тази възможност. Отдавна не бе усещал такава силна енергия, такова всепроникващо любопитство. Напомняше му за собствената му силна воля и решителност. Господаря често се бе чудил кой, ако не синът му би заслужил мъдростта, събрана в него, и по този начин би му помогнал да разшири влиянието си. Дори най-себичните хора, към които Господаря определено принадлежеше, понякога пожелават да споделят тайните на успеха си с човека, който би ги наследил. Как само бе желал да напътства такъв ученик. И ето че такъв един копнеж се бе промъкнал в къщата му, кимаше към него, викаше го за съвет. „Ами да", рече си той. „Може пък да е някой друг ученик. Този носи искрата." 4 Сенките на нощта Обладан от копнежа да открие мъдреца и тайните на силата, Хаким бързо се спусна по пътя и се отдалечи от сиропиталището. Знаеше, че думите на Господаря могат да променят хода на съдбата му. Но сега бе изморен и изтощен от случилото се през деня. Не му бе останала и капка сила да преосмисли онова, което бе чул. Като хвърли прощален поглед към децата затворници, Хаким се измъкна от сиропиталището и се залута из гъмжащите улици, водещи към скривалището му под моста. Едва десетина минути, след като тръгна из града, забеляза на тротоара едно момче. Сираче като самия него. Момчето бе дребничко и слабо, на възраст не по-голямо от Хаким, а лицето му излъчваше смесица от тъга и униние. Изражение, което Хаким бе свикнал да вижда по лицата на бездомните деца. Очите на момчето бяха влажни от напиращите сълзи, пълни със самота и отчаяние. Хаким познаваше това чувство, самият той бе усещал сълзите, извиращи нейде в дълбините на душата. Той бе устоял на опасността да се поддаде на мъката. Сега и това момче трябваше да стори същото. Хаким, застанал на отсрещната страна, продължи да изучава момчето. Изглежда неотдавна бе дошло на улицата. И може би заради това сърцето на Хаким се изпълни със съчувствие. Изплашеният, самотен вид на момчето накара Хаким да пожелае да му помогне. Ала стържещият в корема глад му напомни, че не може да предложи на детето нищо. Обърна се и изостави момчето. Здрачаваше се, а Хаким продължи пътешествието си покрай магазините, колите и велосипедите. Най-после стигна хладната сянка под моста и се намести под купчината одеяла и шалове, която му слуЖеше за легло. Заля го сънлива вълна. Светът се завъртя в една фуния от изтощение и момчето задряма. Минаха минути. Хаосът на дневния свят замря и на негово място нахлу светът на сънищата. Завършил бе още един ден и сега Хаким можеше да се отдаде на нощните приключения и лудории. Със завръщането си към нощта Хаким влизаше в света на кралете и кралиците, на воините и страстната любов. Можеше да властва над земи и да определя сам съдбата си, да пренапише историята и да остави своето наследство. В сънищата си той притежаваше каквото си пожелае. Бе силен и заможен, красив и уважаван, но преди всичко - обичан. Тези мечтания го утешаваха и успокояваха, че ако не наяве, то поне в сънищата си притежава ключа към богатството и щастието. Въздухът се изпълни с дъх на жасмин, а славеят запя песента си. Докато Хаким лежеше сгушен в самотното си ъгълче, в сянката пристъпи едно царствено създание. Бе жена, обгърната в семпла зелена наметка, която покриваше главата й и падаше на-диплена чак до глезените. Лицето й бе слабо, а чертите - изящни. Не носеше грим, нито бижута освен един пръстен с бляскав зелен камък на кутрето на дясната си ръка. Присъствието й освети сенките около нея и разпръсна тъмнината, както прахът се разпилява от вятъра. Движенията й бяха леки и безшумни и тя се плъзна към спящото момче. На главата си крепеше плетен кош. Тя приближи момчето с нежност, родена от желанието й да го благослови и защити от всичко лошо. Тя погледна Хаким така, сякаш знаеше нещо, сякаш усещаше нещо, което още нито самият той, нито останалите хора можеха да усетят. Сълзи на състрадание изпълниха очите й, но не паднаха на прашната земя. Тя се обърна, за да си върви, но внезапно спря, бръкна в коша и извади едно голямо зелено манго. ПодържЖа го за миг в ръката си, а после тихо се наведе и го постави до спящото момче. След един кратък последен поглед към дребното телце тя излезе от сенките на моста и изчезна в гъмжащите улици.   *** В тихите часове, преди да се съмне, Хаким сънува, че е цар и живее в небесен палат под ярко синьо небе. Зад гърба му се стелеше изискана мантия със златна бродерия, която се плъзгаше тежко по светещи от чистота мраморни подове. Излезе в някакъв двор, където хиляди хора, стоящи наоколо, го приветстваха и му се кланяха с обожание. Около него се скупчи цял рояк слуги, които му предлагаха вино и месо. Вееха му с ветрила, за да го защитят от жегата, и не позволяваха нито капчица пот да се отрони от челото му. Премина през двора и влезе в огромна стая с високи тавани и поразително великолепие. На покритите с дъб стени бяха провесени гоблени. Ето че сега седеше начело на една дълга маса и гледаше упорито подредените за пиршеството печени пилета. От двете му страни танцуваха момичета, които изтръгваха пиянски смях от гърдите на многобройните, внезапно появили се придворни. На стената отляво забеляза дълга редица портрети. От строгите лица го гледаха царе с корони от злато. Плъзна поглед по картините и най-после се спря върху едно лице, приличащо на неговото. Изучи го по-отблизо. Да, това бе той - обгърнат бе в царска мантия и държеше жезъл, инкрустиран с диаманти. След това погледна към съседното платно и от празната му повърхност внезапно изникна друг един цар, облечен в царски одежди. Смехът затихна и поклонниците на Хаким се извърнаха от него, оставиха го сам-самичък. Неочаквано той се озова в двора сред тълпата, облечен в своята изтъркана кафява ленена риза. Новият цар излезе от мраморния палат и се загеда към тълпата. Хаким вече не бе център на внимание, не носеше символите на царската власт, потвърждаващи неговото богатство и важност. Сините небеса за миг се смрачиха и той се оказа напълно сам.   *** Хаким се събуди с една-едничка мисъл: „Трябва да открия мъдреца и неговите тайни на силата." Изглеждаше просто. Ако успееше да открие мъдреца и да научи неговите тайни, Хаким щеше да притежава богатството и уважението, които винаги бе желал. А може би щеше да открие и щастието, за което копнееше. Хаким вярваше с цялото си сърце, че тази мъдрост трябва да стане негова. Достатъчно бе изстрадал в своето безобично, самотно съществование. Струваше му се, че през него е минал толкова живот, но сякаш той не бе живял. Защо пък да не бъде като гостите на хотелите или учениците от богаташките семейства? Откъде накъде само Господаря ще притежава правото да използва силата, за която спомена? Точно така. Ще напусне града, за да открие мъдреца. Хаким си припомни разговора между Господаря и Карун. Представи си алчната усмивка на Карун и пламъчето в очите му, докато баща му говореше, че и той може да притежава истинската сила. Хаким се отвращаваше от мисълта, че в дълбините и на неговата душа могат да покълнат семената на тази алчност. Но дори и да поникнеха, той никога не би станал така подъл и себичен като Карун. Щом научи тайните на богатството и щастието, ще сподели знанието си с другите бездомни сирачета. Ще притежава нещо ценно, което да даде на останалите. Точно в този миг Хаким реши да изостави скривалището си под моста - единственото място, макар и отвратително, което някога бе чувствал като свой дом. Някъде далеч от улиците на този град има мъдрец, който може да промени съдбата му. 5 Магията на ума Хаким безцелно се луташе из панаира, който бе пристигнал в града. Дочул бе как Господаря съветва Карун да потърси мъдреца тук. Тоба бе шега -спор няма. Но в едно беше сигурен: Всеки от пътуващите артисти бе минал през много индийски села и градове. Може би някой вВсе пак би могъл да му помогне да открие мъдреца. Хаким кръстосваше гъмжащите от мотоциклетисти, велосипедисти и пешеходци улици, докато пред погледа му изникна едно гигантско виенско колело. Гледайки го, в сърцето му пламна желание да се повози, но Хаким си напомни колко важна е задачата му. Целият панаирен площад, който всъщност беше плаж, бе обсипан с пъстри каравани. Като чу виковете и смеха на деца, Хаким се запъти към групата, събрана край една огромна жълта каравана. Той надникна вътре и видя фокусник в дълга синя мантия, избродирана със златисти звезди и полумесеци. Под островърхата му шапка се спускаше дълга бяла коса, която падаше на вълни по раменете му. А дългата бяла брада правеше лицето му да излъчва някаква мъдрост. По стените на караваната висяха сребърни звезди и цветя. Прозорците бяха покрити с черна хартия. Седнал на стол без облегалка, обграден от всевъзможни джунджурии, фокусникът изпълняваше обичайните номера: Вадеше от шапките си зайци, измъкваше монети зад ушите на децата. Малчуганите се смееха, но някои от по-големите, като видеха, че няма нищо ново, си тръгваха. Фокусникът явно не се впечатляваше. Едно момченце дойде по-наблизо, почти до фокусника, който бръкна зад ухото на детето, а после дръпна ръката си, свита в юмрук. Отвори я и в нея блесна сребърна монета. - Я-а-а-а - рече той закачливо. - Гледай да не приближаваш повече, че ще трябва да ти взема допълнително пари. Като видяха номера, децата се закикотиха. Фокусникът бръкна под стола и измъкна пъстра керамична маска. Половината бе бяла, половината - черна, с дупки за очите, оградени със сребристо, и с червени устни под изсечения нос. - Една от многото маски, едно от многото лица. Фокусникът сложи маската на лицето си, а после я захвърли и си сложи друга, а след това друга, и друга. - Все различни маски, все различни лица, а отдолу си оставаме същите. Ей това е истинска магия!    Ухили се. Тълпата се размърда безучастно. Фокусникът не се смути от недоволството на публиката си, а се усмихна с обич и втренчи поглед в Хаким. После, като за край на представлението, се провикна към младата си публика: - Хубаво е да усещаш пясъка между пръстите на краката си. Деца, заведете родителите си на плажа. Не забравяйте да си събуете обувките. Той се обърна и чевръсто заприбира нещата си, а тълпата се пръсна объркана. Хаким приближи фокусника. - Извинете, господине - каза той любезно. - Чудих се дали не можете да ми помогнете... Ами, търся един старец, познат като „мъдреца". - Името ми е Малоуни и съм от Уелс. Не съм ирландец, нито шотландец и определено не съм британец. Аз съм си от Уелс. - Господине, мислих си, че понеже... Малоуни го прекъсна. - Някои викат, че съм кажи-речи подвижната лудница. - Усмихна се. - Може и така да е. Ела с мен. Току-виж успеем да открием стареца – той спря и погледна Хаким със сияйни очи, - мъдреца, когото търсиш. Хаким последва мъжа през тълпата, докато най-сетне стигнаха до една провиснала жълта палатка. - Това ще свърши добра работа - рече Малоуни под носа си. Изражението му бе благо, а ясните му очи отразяваха оранжевите и пурпурни оттенъци на озареното от залеза небе. Хаким последва Малоуни и влезе в палатката, понеже не искаше да го остави точно сега. Вътре палатката бе почти тъмна. Имаше само слаба светлина, която ги отведе до стена, покрита с криви огледала. - Ще дойдеш ли по-насам, синко? – Малоуни махна на Хаким да пристъпи по-близо до него и огледалата. Той се отдръпна, за да седне на един стол, който се появи сякаш от небитието. Хаким внезапно усети обградилата ги плътно тишина. Заслуша се внимателно да чуе шума на панаира, ала не успя. Огледа се. Мрачно беше, но успя да види, че пред него лежи голямо празно пространство. Зачуди се: това ли е палатката, в която бяха влезли? - Като влизаше в палатката, представяше си я с един определен размер - Малоуни отрази мислите на Хаким. – Времето и пространството са илюзия, приятелю. Умът е фокусник от класа. Най-много обича да ни погажда номера. Сигурно му харесва да мислим, че мечтите и възможностите ни имат граници. Колко се потя само да припомням на хората за истинската магия... Малоуни тихичко се засмя и продължи: - Единственото, което ни обгражда, синко, е полето на чистата потенциалност. Ние самите сме изтъкани от чиста потенциалност. Умът е безграничен, простира се  по-далеч, отколкото можеш да си представиш. Щом осъзнаеш тази истина, вече не ти трябва друго познание..Всичко е ей тук. -Той потупа с пръсти гърдите на Хаким. - Ей на това казвам аз магия, нали така? Малоуни посочи отражението на Хаким в огледалото - набита, пълничка фигура, бегло напомняща кльощавото момче, което Хаким познаваше. Не за пръв път виждаше огледала, които си играят с образа. Като малък бе ходил на панаир, тичал бе от сергия на сергия, скитал се бе от палатка на палатка, докато настъпи часът да се върне в сиропиталището. - Това ти ли си? Нима това наистина си ти? -Хаким се обърна и видя как белобрадият мъж се подхилва зад гърба му. - Така значи. - Той се покашля и вдигна вежди. - А какво ще кажеш за този, синко? Хаким се загледа в огледалото. Образът, който отвърна на погледа му, бе висок и кльощав. - Това, което виждаш, твоята същност ли е? - Малоуни изглежда бе твърдо решен да предизвика отговор. Хаким се почувства объркан. „Очевидно не. Това са залъгалки за деца", рече си той. - Да, да, ами сега? - гласът бе безмилостен, заставяше Хаким да се обърне пак към огледалото. -Това ли е твоята същност? - Гласът преля в заразителен смях. Хаким погледна внимателно отражението си в огледалото. Е, това със сигурност е самият той. Изследва внимателно устата си, тънкия си нос. Внезапно осъзна, че не познава лицето си чак толкова добре. - Ти действително си бил на този панаир преди няколко години. Тогава аз съм бил в Уелс – каза гласът, сякаш да му вдъхне доверие. - Но питам се, дали тогава си видял същото това лице. Или пък е било лицето, което си видял, когато си се погледнал за пръв път в огледало. А чие лице виждаш в сънищата си? Чие лице ще носиш, когато остарееш и побелееш? Лицата, които носиш, са като героите в една пиеса, но твоята същност е сьздателят на тези герои.  Гласът го галеше, сякаш нежно докосваше някакъв далечен, потънал дълбоко спомен, и Хаким усети покой. - Отвъд този въображем свят има един мечтател, който разкрива мечтата. Не питай кого виждаш, защото ще видиш само маски. Питай кой вижда. Дириш някого, когото вече познаваш, момчето ми. Търсиш го навън, а той е вътре в теб. Настъпи мълчание. Последвалите секунди сякаш се разтегнаха в часове. Когато вдигна поглед, огледалото бе изчезнало. Малоуни го нямаше, стопил се беше и столът, на който бе седял. Хаким се огледа. Все още бе сумрачно, ала вътре беше съвършено празно, сякаш никога не е имало каквото и да било. Стените на палатката се издуваха леко от ветреца, вдигайки прах при допира си в земята. Хаким побърза да излезе. Малоуни се бе облегнал на една сергия за храна и невъзмутимо похапваше сандвич.  
Категория: Изкуство
Прочетен: 2435 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 21.04.2010 21:34
image
Категория: Изкуство
Прочетен: 3789 Коментари: 6 Гласове: 6
Последна промяна: 27.04.2010 19:17
16.04.2010 02:11 - Добро утро!
imageДобро утро !
Ще погледна в очите ти днес
и ще премина през тях.
Както преминава погледът ми
през прозореца на стаята ми вечер.
Аз не съм човек обикновен
Защото имам живот вечен.
И няма да кажа нито една дума
Просто ще наблюдавам.
Това което има в мен и в теб.
А ако виждаме го и двамата.
То тогава прозорецът ще се е отворил
И в стаята е влязъл въздух.
И аз отново ще живея днес.
С усмивка облечен!
Категория: Изкуство
Прочетен: 4377 Коментари: 6 Гласове: 7
Последна промяна: 24.05.2013 12:42
12.04.2010 12:39 - Shri Ganesha - mantra
image
Категория: Изкуство
Прочетен: 1179 Коментари: 0 Гласове: 9
image
Категория: Изкуство
Прочетен: 4231 Коментари: 6 Гласове: 7
Последна промяна: 11.04.2010 19:39
image                                                              днес успях да медитирам
: въпреки ,че кате стана скоро след мен ибеше в стаята ,но си казах още по-добре нека я огрее и нея мога и в нейно присъствие: и знаеш ли в началото като ,че ли нищо не се случваше беше просто като релаксация
: но след това започна мощен процес
: направо ме засмука отгоре
: цялото ми тяло трептеше
: усещах мощни вибрации ,които мощно ме разтърсиха
: след това ме отпусна и аз се поразсеях ,но после опитах пак и се случи отново
: усещах не само тялото си ,но и аурата около него .после повиках кате, докато съм в това невероятно силно преживяване да и направя бандан и да и вдигна кундалини
: дланите ми бяха изтръпнали дълго време след това
: като че ли ток ме бе разтресъл
: много рядко ми се получава такава медитация
: но когато се случи е изумително и разтърсващо
: и това ,което душата ми изпитва след това е най-дълбока благодарност,благодарност и пак благодарност!
: после гушнах снимката на шри матаджи да я занеса на по -потайно място
: и знаеш ли както я бях прегърнала се почувствах така сякаш прегръщам не снимка ,а самата Шри Матаджи
: после изпитах желание и я целунах няколко пъти по челото
: като моя майчица
[1:20:07 PM] : сега мислите ми са включени на вълна как да направя така ,че повече хора да имат възможността ако са готови и имат желание да изпитат подобно нещо

Категория: Изкуство
Прочетен: 6882 Коментари: 3 Гласове: 7
Последна промяна: 09.04.2010 13:30
Търсене

За този блог
Автор: budha
Категория: Изкуство
Прочетен: 1754357
Постинги: 407
Коментари: 457
Гласове: 5236
Календар
«  Април, 2010  >>
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930